Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 8

— Сесил, няма ли да хапнете?

— На закуска предпочитам само да пийна нещо, понеже…

— Трябва да напълнеете с три кила, за да добиете вид. Страните ви са хлътнали и ребрата ви се броят. Идете да си намажете няколко филии.

Примолих й се да не ме измъчва с филии и тя тъкмо се канеше да ми докаже, че филиите са от първа необходимост, когато се появи баща ми във великолепния си халат на точки.

— Каква прелестна гледка! — възкликна. — Две чернооки момичета си говорят за закуски.

— Момичето е само едно, уви! — отвърна Ан със смях. — Аз съм ваша връстница, драги ми Ремон.

Баща ми се наведе и пое ръката й.

— Все същата проклетийка — промълви нежно и видях как миглите на Ан запърхаха като при неочаквана милувка.

Използвах положението, за да се измъкна. На стълбите се натъкнах на Елза. Тя явно ставаше от сън, клепачите й бяха подпухнали, а устните — бледи посред пламналото от слънчево изгаряне лице. За малко да я спра, да й кажа, че долу е Ан с чиста и поддържана кожа, която навярно ще почернее с мярка и без поражения. Ала тя несъмнено щеше да ме разбере криво: беше на двайсет и девет години, тоест с тринайсет години по-млада от Ан и това й се струваше решаващ коз.

Взех си банския и тичешком се спуснах в заливчето. За мое учудване Сирил вече бе там, седнал в лодката. Посрещна ме със сериозен вид и ме улови за ръцете.

— Исках да ви се извиня за вчера — рече.

— Аз си бях виновна — отговорих.

Изобщо не се чувствах притеснена и тържественият му израз ме изненадваше.

— Много ме е яд на себе си — продължи той и тласна лодката в морето.

— Няма защо — възразих бодро.

— Напротив!

Вече бях в лодката. Той стоеше прав, до колене във водата, опираше се с длани о борда като на свидетелска банка. Разбрах, че няма да се качи, докато не изкаже каквото си е наумил, и се втренчих в него с подобаващо внимание. Добре познавах лицето му, в което преоткривах своето. Помислих си, че е двайсет и пет годишен, че навярно се възприема като прелъстител и ме досмеша.

— Не се смейте — обади се той. — Снощи място не можех да си намеря. Вие нямате някаква защита против мен — нито баща ви, нито оная жена, нито пример за подражание… Ако бях последен мръсник, не би имало разлика — пак щяхте да ми вярвате…

Дори не беше смешен. Чувствах, че е добър и готов да ме обича, че ще ми е хубаво да го обичам. Обвих врата му с ръце, долепих буза до неговата. Раменете му бяха широки, усещах коравото му тяло.

— Колко сте миличък, Сирил — прошепнах. — За мен сте като брат.

Той ме прегърна с глухо, гневно възклицание и нежно ме повдигна от лодката. Държеше ме във въздуха, притисната в обятията му, главата ми лежеше на рамото му. В този миг го обичах. Сред утринната светлина той беше загорял, благ и гладък като мен, закриляше ме. Когато устата му потърси моята, се разтреперих като него и в целувката ни нямаше гузност или срам, само дълбоко търсене, прекъсвано от шепот. Изплъзнах му се и доплувах до лодката, която течението отнасяше. Потопих лице във водата, за да се съвзема и освежа. Водата беше зелена. Преливах от щастие, от пълно безгрижие.