Читать «Следотърсачът» онлайн - страница 11

— И е било толкова голямо и важно, че никой не го е забелязал освен мен — додаде Бащата.

— Мисля, че е било свързано с науката. С астрономията. Нещо, което тогавашните учени са знаели, че ще се случи, например планетите да се подредят в редица или някоя звезда в небето да избухне, или сблъсък на две звезди, или нещо подобно. Само че хората, които не познават астрономията, никога не биха го забелязали.

— Риг — рече Бащата. — Ти си едновременно толкова умен и толкова тъп, че направо дъхът ми секва.

И с това се приключи. Риг знаеше, че Бащата знае нещо; знаеше и че той няма намерение да му го каже. Може би Нокс щеше да знае какво се е случило през Нулевата година. Може би Баща му бе споделил с нея всичките си тайни.

Но за да стигне до Нокс, Риг трябваше да слезе от Високата скала до село Водопаден брод, а за да слезе от Високата скала, трябваше да стигне до Скалния път, който минаваше от другата страна на водопада, и трябваше да прекоси точно мястото, където водата беше най-бърза, течението най-силно и където знаеше, че тя подкопава и разяжда камъните и има вероятност, като стъпи на някой камък, той да се срути, Риг да падне във водопада, който ще го завлече надолу, към смъртта.

И утехата му, докато пада надолу, докато водата, камъните или просто ударът при падането го разпръсне на прах, щеше да е тази, че поне от езерото ще се излеят огромни водни талази и той няма да умре сам — цялото село Водопаден брод щеше да бъде пометено за мигове.

— Защо хората са построили село на място, за което знаят, че някога ще бъде потопено от страшно наводнение без надежда за оцеляване и без възможност за навременно предупреждение, за да се изнесат?

— Защото хората забравят — бе отговорил Риг на Баща си. Често му отговаряше така.

— Правилно, Риг. Хората забравят. Но ти и аз, Риг… Ние не забравяме, нали?

Но Риг знаеше, че това не е вярно. Той не можеше да си спомни много неща. Помнеше пътя по камъните. Но не се доверяваше на този спомен — винаги го проверяваше отново в началната точка, точно над повърхността на езерото.

То изглеждаше толкова спокойно, но Риг знаеше, че ако хвърли камък, той няма да потъне във водата, а незабавно ще бъде изтласкан към водопада толкова бързо, сякаш някой го е хвърлил под водата. Ако сам паднеше във водата, и той щеше да бъде завлечен и хвърлен от скалата за две секунди, след като се блъсне в шест-седем големи камъка по пътя, и във водопада щеше да падне един окървавен и пребит Риг, може би разкъсан на няколко парчета.

Той стоеше и оглеждаше водата, виждаше и усещаше следите на безбройни пътници.

Не приличаше на главен път, толкова нагъсто покрит със следи, че Риг страшно трудно би успял да избере отделна, и дори да успееше, би я загубил почти веднага.

Тук следите бяха само стотици, не хиляди или милиони.

И тревожно голям брой от тях не успяваха да стигнат до другия бряг.

Те стигаха до това или онова място, а после внезапно се втурваха към скалата; сигурно бяха завлечени от водата.

После, разбира се, имаше и много стари следи. Затова Риг бе успял да се досети за скалната ерозия и начина, по който водопадите с времето отстъпваха назад и ставаха все по-ниски. Защото Риг виждаше следите, кръстосващи във въздуха, по-високо от водопада и бездната, ширнала се под него. Тези следи тичаха и залитаха също като сегашните, защото хората, които ги бяха оставили, бяха минавали по други камъни, стърчащи сред друго, по-високо и по-дълбоко езеро. А там, където са били мостовете, хиляди древни, угасващи следи прекосяваха въздуха без прекъсване.