Читать «Мистерията „Миша“» онлайн - страница 240

— Майорът беше… ранен по време на събитията на острова, но оцеля. Беше евакуиран до нашата подводница. Сега е задържан за съдебен процес по редица обвинения.

— Произтичащи от факта, че застана на страната на подполковник Смит и срещу вашето правителство? — в тона на Кастила се прокрадна зловеща нотка. — Това не е допустимо, господин президент. Вие ще се погрижите всички обвинения срещу майор Смислов веднага да бъдат оттеглени и всички негови звания и привилегии да бъдат възстановени без ущърб на правата му. Ако смятате, че това е невъзможно, ще предадете майора на нашия посланик в Москва за репатриране в Съединените щати. Ако не го искате, ние с удоволствие ще го приемем.

— Това е невъзможно! — отсече Потренко. — Майор Смислов е обвинен в метеж и в тежко неспазване на държавната сигурност. Това са много сериозни неща! Предупреждавам ви, господин президент, това са строго вътрешни работи на Руската федерация!

Кастила се усмихна безрадостно в отговор, но с известно удоволствие.

— И аз много мразя да се намесвам във вътрешните работи на Руската федерация, Юри, но, от друга страна, днес трябва да направя още много други неща, които не ми харесват. Какво е едно в повече?

— Този човек е руски гражданин и офицер от армията на Федерацията!

— Подполковник Смит, изглежда, смята, че майорът е още член на неговия екип и както казах, в момента съм склонен да изпълня молбата на подполковника!

— Този въпрос не е отворен за дискусии!

— Тогава забравете! — Кастила стана от стола си. — Цялото споразумение се проваля! След завръщането си във Вашингтон ще свикам пресконференция и ще разглася публично цялата история: за отменената ядрена война, убийството на Сталин, антракса, нападението над нашия разследващ екип, потулването — ще изстрелям всички патрони на всеослушание!

Лицето на Потренко стана бяло като тебешир.

— Вие сте луд! Няма да направите това! Няма да предизвикате катастрофа между нашите правителства само заради съдбата на един човек!

Кастила потъна обратно в стола си.

— Юри — каза той, като хладно се взираше в Потренко над рамките на очилата си. — Ситуацията, в която се намирам, не ми е приятна. Развесели ме.

53

Международно летище Сиатъл-Такома

Таксиметровият шофьор погледна в огледалото за обратно виждане към високия мълчалив мъж в зелена военна униформа и черна барета. От 11 септември насам той беше возил много войници до летището — някои от тях на път за вкъщи, други — на път за някъде. От множеството нашивки върху куртката на този мъж се виждаше, че е бил много пъти „някъде“, а от изтощението, издълбано в лицето му, личеше, че до неотдавна пак е бил. Но като повечето от най-добрите той не говореше за това.

Шофьорът се усмихна на себе си, докато се връщаше към своите собствени „някъде“, а сред тях — оризовото поле южно от базата „Беър Кат“, където замени дясната си ръка за метална кука.