Читать «Мистерията „Миша“» онлайн - страница 236

Смит подаде глава на въздушния поток от винта, като следеше съдбата на ударения летящ кран и се надяваше, молеше се да види как въжето на примката се къса или големият хеликоптер с въртене пада от небето. Няколко пълни с оптимизъм секунди „Хало“, изглежда, наистина се олюля и беше на косъм да изгуби управление. После се стабилизира и възстанови своето безжалостно бръмчене на югоизток.

По-отдалечените острови на архипелага сега се простираха съвсем наблизо.

Ранди се завъртя зад по-големия хеликоптер още веднъж, като се издигна да заеме позиция. Когато извика към тях, тонът й беше безгрижен.

— Не знам за вас, приятели, но на мен ми е достатъчно. Сега просто ще се кача там и ще лепна единия понтон в роторите му. Ще се приземим малко накривени, но няма нищо.

Това беше обичайното изявление на камикадзе. Ако пробиеха ротора на „Хало“ с един от плувците на „Рейнджър“, наистина щяха да довършат започнатото. Но шансове „Лонг Рейнджър“ да оцелее в последващата кинетична експлозия и разхвърчаните изпочупени парчета от перките почти не съществуваха.

Ранди знаеше това много добре. А също Валентина и Смит. Чернокосата историчка иронично му се усмихна и леко го смушка в рамото. Такава им беше професията. На първо място винаги работата, и то да си свършат работата. Оцеляването не беше задължително, особено ако от това зависеше животът на хиляди други.

Нямаше смисъл да протакат въпроса. Ранди отново беше заела позиция отгоре и зад тромавия „Хало“, стабилизирана за удар. Преди да даде команда, Смит за последно се огледа из вътрешността на „Лонг Рейнджър“, като търсеше някакво средство, някаква възможност, която може да е пропуснал.

Там просто нищо не беше останало. Само големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване и полупразната раница на Смит, от която висяха няколко примки от доста използвани алпинистки въжета.

И тогава Джон Смит се усмихна. С напрегната, безрадостна, варварска усмивка.

— Какво правят сега? — Ставаше все по-трудно да надвикват двигателите. Кретек усети как слабостта го завладява. Грубият турникет на раздробената му ръка само забавяше нарастването на локвата кръв в краката му.

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева в отговор пилотът и хвърли пълен с копнеж поглед на ръчката за освобождаване от товара. — Пак висят зад нас.

— Поддържай курса. — Кретек се затътри обратно към кабината на крана в средата на хеликоптера. Хората му се притискаха сгушени до отворените врати и той усети погледите им върху себе си. Започваха да се провалят; почваха да се страхуват от смъртта повече, отколкото се страхуваха от Антон Кретек. И самият Кретек също усети първата сянка на този страх.

Как можеше да го победи човек, наречен Джон Смит?