Читать «Московски вирус» онлайн - страница 2

Робърт Лъдлъм

Някой се бута в него отзад, тласвайки го към дебела, възчерна ивица лед на тротоара. Кирянов се подхлъзва, губи опора и вече не може да владее краката си. Те отиват напред, той размахва смешно ръце във въздуха в напразен опит да възстанови равновесието, загубва го окончателно и пада назад. Удря силно главата си в заледения паваж, залива го вълна на остра болка, в очите му пламват бели светлини, почти губи съзнание. Лежи зашеметен и пъшка цял безкраен миг. Безпомощен е, не може да помръдне.

Агонията върви на талази, на талази. Чувства се объркан, като че е попаднал в плътен облак. Тогава усеща ръка на рамото си. Примигва, успява да отвори очи и да погледне нагоре.

Над него се е надвесил русокос мъж в скъпа вълнена връхна дреха. Сега прикляка и започва дълги и най-учтиви извинения.

— О, драги господине, моля ви да ме извините. Ужасно съм виновен. Съжалявам, толкова съм несръчен. Пък и в този лед… ужасно съм непохватен, знаете… — говори той, а облечените му в ръкавици пръсти здраво хващат Киряновите ръце. — Но позволете ми да ви помогна. Ей сегичка ще ви изправя на крака, нали?

В същия миг руският патолог усеща в предмишницата му болезнено да се забива нещо тънко, остро. Отваря уста да извика, но за свой ужас разбира, че не е в състояние да си поеме дъх. Сякаш белите му дробове са парализирани! Зяпнал като риба на сухо, напразно се опитва да вдиша тъй нужния му въздух. Крайниците му ситно треперят, потръпват всичките им мускулни групи и те са блокирани завинаги. Ужасен, впива очи в човека над себе си.

Бегла усмивка заиграва по тънките устни на русия мъж, сетне бързо изчезва.

— Досвиданье, доктор Кирянов — шепне онзи. — Трябваше да се съобразите със заповедите, да си държите устата затворена.

Попаднал в капана на тяло, което вече не се подчинява на мозъчните команди, Николай Кирянов лежи скован, крещи за помощ беззвучно, а околният свят постепенно гасне и се превръща в пуст, безкраен мрак. Сърцето му пърха като безпомощно птиче веднъж и още веднъж, сетне замира.

Русокосият мъж остава загледан в трупа със зейналата уста още секунда-две. Сетне се оглежда и очите му пробягват по физиономиите на заобиколилите го любопитни зяпачи. По лицето му се изписва искрено безпокойство. Маската е удивително сполучлива.

— С този човек нещо не е наред! — възкликва той и разперва ръце озадачено. — Някакъв удар ли получи… или пристъп…?

— Може би си е ударил главата прекалено силно при падането — обажда се стилно облечена млада жена. — Трябва да извикаме лекар. А вероятно и милицията!

Русокосият бърза да кимне утвърдително.

— О, да, да — права сте.