Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 57

Той дръпна войника назад.

Пленникът му облиза устни.

— Нали няма…

Хауъл се вгледа в него.

— Ранен си. Приятелчето ти избяга. Дай ми това, което искам, и ти обещавам, че няма да пострадаш. Слушай…

Той го събори на земята, после отиде до неподвижното тяло на Франко Грималди и го вдигна. Отнесе го до кладенеца и без следа от колебание го хвърли в дупката. След секунда се чу мощен плясък, а после и писъците на плъховете, които се нахвърлиха върху жертвата си.

Войникът ококори очи от ужас.

— Име?

— Никълс. Травис Никълс. Старши сержант. Партньорът ми се казва Патрик Дрейк.

— От специалните части ли сте?

Никълс кимна и едновременно с това изстена от болка.

— Кой ви изпрати да ме следите?

Войникът загледа втренчено Хауъл.

— Не мога…

Хауъл го сграбчи и го доближи до кладенеца.

— Чуй ме. Дори и да оживееш, ще бъдеш само ненужна нишка, която трябва да се отреже. Особено след като разберат, че съм останал жив. Единственият ти шанс е да ми кажеш истината. Направи го и аз ще ти помогна.

Никълс се облегна на бетонната стена. Когато заговори, при всяка дума от устата му излизаха яркочервени мехурчета.

— Двамата с Дрейк служехме в специален взвод. Вършехме мръсна работа. Свързваха се с нас, като се обаждаха по телефона и казваха, че са сгрешили номера. Това беше знакът. Отивахме до пощата. Там бяхме наели пощенска кутия. Поръчките ни чакаха.

— Писмени поръчки? — подозрително попита Хауъл.

— На малък лист хартия. Име или адрес, нищо повече. След това се срещахме със свръзка и той ни съобщаваше подробностите.

— Този път свръзката е бил Грималди. А каква беше поръчката?

— Да те убием и да се отървем от трупа.

— Защо?

Никълс вдигна поглед към Хауъл.

— И ти, и ние вършим едно и също. Знаеш, че в тази работа никой не ти обяснява причините.

— Кой е този „никой“?

— Поръчките могат да идват от десетина места: Пентагона, военното разузнаване във Франкфурт, Агенцията за национална сигурност. Избери си. Но в този тип работа се знае, че поръчителят е някой високопоставен човек, много важна клечка. Виж, и при плъховете да ме хвърлиш, не мога да ти кажа име. Знаеш как стават тези работи.

Хауъл наистина знаеше.

— Името Дионети говори ли ти нещо?

Никълс поклати глава. Очите му блестяха.

Хауъл знаеше, че никой освен Марко Дионети — човека, който беше отворил вратите на дома си за него и му бе предложил приятелството си, нямаше представа, че англичанинът отива в Палермо. Дионети… трябваше да си поговори с него на четири очи.

— Как сте се разбрали да докладвате, че поръчката е изпълнена успешно? — обърна се той към Никълс.

— Трябва да пуснем съобщение в друга пощенска кутия най-късно до утре на обяд. Номер шестдесет и седем. Някой ще мине… о, Боже, боли!

Хауъл доближи лице до устните на Никълс. Искаше да му зададе последен въпрос и се молеше войникът да има достатъчно сили, за да му отговори. Напрегна слуха си, за да чуе най-съкровените му тайни. От гърлото на войника се изтръгна последен бълбукащ хрип.

Без да взема лампата със себе си, Хауъл стана и събра мислите си. Накрая вдигна тялото и го пусна в кладенеца. После бързо, за да не чува писъците на плъховете, върна тежкия капак на мястото му.