Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 31

— Не искам неприятности.

— Тогава ми помогни — помоли Хауъл. — Аз ще се погрижа неприятностите да изчезнат — той направи пауза. — Събра ли достатъчно улики, за да идентифицираш убийците и да разбереш как са намерили смъртта си?

— Бомба — лаконично отвърна Дионети. — По-мощна, отколкото е необходимо. Някой е искал да ги премахне така, че да не остави следа. Все пак, ако това е било намерението му, той се е провалил. Намерихме достатъчно материал, за да ги идентифицираме — особено като се има предвид, че и двамата имат досиета при нас. Скоро ще разберем всичко.

Катерът стигна до Рио ди Ка Гадзони и забави ход. После бавно влезе в дока пред Кестура, седалището на Държавната полиция.

Дионети и Хауъл минаха покрай въоръжената охрана, която стоеше пред замъка от XVII век.

— Някога тук е живяло достойно семейство — каза инспекторът през рамо. — Изгубили са замъка за неплатени дългове. Когато попада в ръцете на правителството, се превръща в луксозно полицейско управление.

Той поклати глава.

Хауъл тръгна след него по широк коридор. Влязоха в стая, която имаше вид на някогашен рисувателен салон. Под прозорците имаше градина, оставена на волята на природата.

Дионети заобиколи бюрото си и почука по клавиатурата на компютъра. Принтерът затрака.

— Братята Рока — Томазо и Луиджи — каза той, като подаде на Хауъл отпечатаните листа.

Англичанинът разгледа снимките на двама яки мъже, около трийсетте.

— Сицилианци ли са?

— Точно така. Наемници. Отдавна подозирахме, че са отговорни за убийството на федерален прокурор в Палермо и на един съдия в Рим.

— Колко са взимали?

— Скъпо. Защо питаш?

— Защото само човек с пари и връзки би наел такива хора. Били са професионалисти. Едва ли са имали нужда от реклама.

— Но защо ще убиват някакъв украински селянин — ако наистина е бил такъв?

— Не знам — откровено призна Хауъл. — Но трябва да разбера. Имаш ли представа къде са живели тези двамата?

— В Палермо. Родния им град.

Хауъл кимна.

— А какво знаеш за експлозивите?

Дионети се върна на компютъра.

— Да… в предварителния доклад от лабораторията по съдебна медицина е посочено, че това е С-дванайсет, около кило и половина.

Хауъл рязко вдигна глава.

— С-дванайсет? Сигурен ли си?

Дионети сви рамене.

— Може би си спомняш, че нашата лаборатория е отлично оборудвана, Пиетро. Бих приел заключението им без никакви съмнения.

— Аз също — отговори Хауъл замислен.

„Но откъде убиецът на двамата сицилианци се е сдобил с най-модерните експлозиви на Армията на САЩ?“

* * *

Домът на Марко Дионети представляваше четириетажен замък от XVI век, построен от варовик, гледаше към Канале Гранде и се намираше на един хвърлей от Академията. От стените на просторната трапезария, където имаше камина, изваяна от Морета, гледаха строгите лица на предците на Дионети, рисувани от майстори на Ренесанса.

Питър Хауъл довърши последната си хапка сепиолине и се облегна назад, докато възрастната прислужница прибираше чинията му.