Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 179

Тези отряди за бързо реагиране, неизвестни на широката общественост, бяха подобни на отрядите от специалисти, които търсеха изгубено или откраднато ядрено оръжие. Контингентът се помещаваше в нисък бункер в западния сектор на пистата, който приличаше на обикновена сграда. В съседния хангар стояха три хеликоптера „Команчи“ и един С-130. Те щяха да пренесат отрядите до зоната на евентуалния инцидент.

Стаята за инструктаж беше постройка от черни тухли с размерите на баскетболно игрище. Покрай едната стена бяха наредени дванадесет кабини, разделени помежду си с пердета. Във всяка кабина имаше костюм от защитно ниво четири в комплект с противогаз, оръжие и амуниции. Единадесетте мъже, които съставяха местния отряд за бързо реагиране, спокойно проверяваха въоръжението си. И те като частите за специални военни операции носеха цял арсенал от оръжия, като се започне от щурмови карабини и пушки до най-различни видове револвери. Единствената разлика между тях и частите за специални военни операции беше липсата на снайпери. Работата на отряда за бързо реагиране беше близкият бой; отговорността за подсигуряване на района с оръжия с голям обсег падаше или върху армията, или върху федералните специални части.

Дванадесетият човек — командирът Джак Райли — се намираше в импровизирания си кабинет в единия край на стаята. Той погледна през рамо към своя офицер за свръзка, седнал пред портативен уред за комуникации, след това отново се обърна към Смит.

— Совалката почти се приземи, Джон — каза той. — Започваме да оформяме кордона.

Смит кимна на високия слаб мъж, с когото бяха тренирали заедно в института, а по-късно участвали рамо до рамо в „Пустинна буря“.

— Знам.

Смит също не откъсваше очи от часовника. Двамата с Клайн бяха отпътували от Вашингтон два часа преди президента и останалите, които летяха с Еър Форс едно. По пътя към „Едуардс“ президентът се бе обадил на Райли и го бе осведомил за извънредната ситуация на борда на совалката, но му беше спестил подробностите. Освен това му бе съобщил, че Джон Смит пътува към базата и че Райли и отрядът му трябва да се подчиняват на заповедите на полковника.

— Какво става с „Команчите“? — попита Смит.

— Пилотите вече седят в кабините — отговори Райли. — Трябва само да ги предупредим две минути преди началото.

— Сър, на телефона Еър Форс едно — каза офицерът за свръзка.

Райли взе телефона, представи се и внимателно се заслуша.

— Разбрано, сър. Да, тук е, до мен.

Той подаде телефона на Смит.

— Да?

— Джон, обажда се президентът. Намираме се на шестдесет минути път до Грум Лейк. Какво е положението при вас?

— Готови сме, сър. Имаме нужда само от плановете на съоръжението.

— Вече пътуват към вас. Обади ми се, когато двамата с Райли ги прегледате.

Когато Смит остави слушалката, офицерът за свръзка вече беше разстлал получените по факса планове на работната маса.

— Прилича ми на промишлен крематориум — промърмори Райли.

Смит се съгласи. На плановете се виждаше паралелепипед, дълъг петстотин метра, широк двеста и висок трийсет. Стените бяха построени от специално подсилен бетон. Част от тавана представляваше всъщност рампа, която щеше да се затвори и запечата, когато совалката влезе вътре. На пръв поглед приличаше на паркинг или склад, но при по-внимателно вглеждане Смит видя онова, за което намекваше Райли — в стените бяха вградени тръби, които, ако се съдеше по плановете, бяха свързани с газопровод. Смит можеше само да си представя какви адски пламъци щяха да бълват те, когато се запалеха.