Читать «Птиците свиват гнезда» онлайн - страница 3

— Чух те да казваш на Богс, че подпорите не били укрепени както трябва — измънка мъжът. — Ако трябваше той да си тътри задника тук, сигурно щеше да те послуша.

Дейвид отмести от купчината още един камък, без да отговори нищо на въпроса, в който се споменаваше името на Сайръс Богс, управителят на рудника.

Бивш затворник, вече излежал присъдата си, Богс бе грубиян и инат човек, мислеше бавно и трудно можеше да съобрази, че условията тук са различни от тези в мините, в които беше работил в Англия. Когато Богс подмина предупреждението му с повдигане на рамене и самият Дейвид изостави темата. Без никаква перспектива, освен за безконечно мизерно съществуване, той вършеше само необходимото, ден след ден, без изобщо да се интересува кога или как ще свърши всичко това.

Легнал по корем, Дейвид започна да копае тесен проход точно под тавана, като избутваше камъните и пръстта към затворника зад него. Въздухът ставаше все по-разреден, а прахът от работата в това ограничено пространство затрудняваше още повече дишането му. Мъжът зад него почна да се задъхва, дробовете му изнемогваха от недостиг на кислород.

Когато Дейвид стигна до два огромни камъка, вклещени в края на една от напречните греди, си помисли, че пътеката е блокирана. Захвана се да кърти единия от тях, повдигайки го с кирката ту от едната, ту от другата му страна. Най-накрая камъкът се разклати и излезе, а дебелата греда тутакси се намести с около един инч. Но усилието да го избута назад към другия затворник почти го изтощи.

Докато той се справяше с другия камък, светлината от фенера започна да мъжделее и пламъкът му изтъня съвсем. В това време мъжът зад него най-сетне успя да избута първия камък и рухна на земята с отворена уста, като хриптеше и се задъхваше. Останалите затворници се заоплакваха с тревога, че започват да се задушават. Някои станаха и понечиха да тръгнат, но трябваше да седнат отново, тъй като това бе пряко силите им.

Усилията да размърда и отдели втория камък напълно изтощиха Дейвид и при всяко задъхано вдишване, дробовете му изгаряха от болка. Нямаше нищо против да приеме съдбата такава, каквато бе, тъй като животът му беше напълно безсмислен, ала той притежаваше вродено чувство за отговорност към другите. Независимо от ниското му мнение за по-голяма част от затворниците, бе длъжен да стори всичко, което бе по силите му, за да ги спаси.

Камъкът се отмести, а тежката напречна греда изскърца и се огъна с още един инч, но и този път издържа. Като събра последни сили, Дейвид издърпа камъка и го избута назад. Затворникът едва-едва успя да го изтегли, а Дейвид се промуши под напречната греда и разчисти пътеката пред себе си от парчета. Сетне спря и напрегнато наостри уши.

Въпреки бученето в ушите и задъханото си дишане, той чу дрънчене от метални инструменти, които се удряха в камъните, от другата страна на купчината. Очевидно затворници от другите галерии на рудника работеха усилено, за да прокарат път през скалните отломки и пръстта, но те бяха някъде в центъра на срутването.

Дейвид заудря с върха на кирката по камъка пред себе си, спря и се ослуша, после повтори. Когато спря отново, другата страна остана безмълвна. Заудря камъка по-силно и миг по-късно точно пред себе си долови шум от ровене. Остави кирката и зачака, като постепенно започна да губи всякаква чувствителност.