Читать «Птиците свиват гнезда» онлайн - страница 284

— Може би малко. Сигурна съм, че ти знаеш повече.

— Не, аз съм като Кунманара — отговори той, подсмивайки се. — Аз съм се хранил с овнешко и питки прекалено дълго, за да зная каквото и да било за способите на аборигените. Но това, което вие направихте, ме накара да си спомня за неща, които мама имаше обичай да върши.

— Какво по-точно, Юли?

— Ами, тя вярваше, че ако човек има нужда да се отърве от нещо завинаги, трябва да намери куче динго да го изяде. Когато някое от нас, децата се разболееше, тя ни караше да плюем върху нещо, което кучетата обичат, сетне го оставяше да го изядат. Това трябваше да срази болестта.

— Е, и ставаше ли така, както майка ти вярваше, че ще стане?

Юли се поколеба, след това вдигна рамене.

— Мисля, че понякога да, но имаше моменти, когато със сигурност може да се каже, че не. Когато обаче станеше така, мама винаги казваше, че някоя птица или нещо такова е намерило храната преди кучето динго. — Той се засмя от все сърце: — Така, че си имате извинение за всеки случай.

Александра се засмя, като се съгласи с него. Тя яхна коня, докато другите се заприготвяха да тръгват. Няколко минути по-късно те вече тръгнаха по пътя.

Настроението й беше още по-леко от предния ден, но заобикалящата я обстановка, такава, каквато бе в момента, предразполагаше единствено към весело настроение. Няколко пухкави облачета се носеха по небето, а слънцето огряваше пейзажа, който бе ярък и обновен след дъжда. Растителността бе реагирала моментално на влагата и изгорялата от слънцето трева вече просветляваше от ново по каралите светлозелени стръкове, а дърветата бяха изумрудено зелени.

Непоносимите горещини бяха свършили, подухваше освежителен вятър и денят бе приятно топъл. Във въздуха се носеше полъх от наближаващата есен, неизразимо усещане, което навяваше мъчителни носталгични размисли за бързия ход на времето. Предстоящата смяна на сезона й даваше усещане за контакт с циклите на тази земя, която тя обичаше толкова много, тъй като това бе единственото място в света, което тя винаги щеше да смята за нейния истински дом.

Пътеката минаваше покрай приятни сенчести гори от огромни дървета и през тучни пасища, а от храстите изскачаха кенгура и други двуутробни животни, които сетне изчезваха. Коали гледаха надменно надолу от високите клони на дърветата, докато дъвчеха евкалиптови листа, а емута, опосуми с рошави опашки и други най-различни животни бягаха, подплашени от конете. Ята пъстри птици от най-различни видове крещяха и се рояха наоколо. Както винаги птиците караха пейзажа да оживява със смайващото си разнообразие и многочисленост.

Часовете минаваха бързо и Александра се оглеждаше наоколо радостна и щастлива, докато яздеше надолу по пътеката заедно с мъжете. Но някъде в подсъзнанието й я терзаеше безпокойство за бебето на Катрин. Ужасният кошмар, който бе сънувала преди месеци, бе реален като самия свят, и прекалено много приличаше на зловеща поличба, за да може да не мисли за него.

Късно през деня пред очите им се появи главното стопанство. На запад слънцето бе слязло ниско, светлината бе с топъл оттенък и багреше облаците и пейзажа в богати, златисти нюанси. Огромната каменна къща, заобиколена от градините, се извисяваше на хълма и на Александра й се струваше, че никога не е била така красива с дългите сенки, падащи от нея. Извисена над комплекса от стопански сгради и обори от едната страна на хълма и над къщите на женените овцевъди и аборигенски колиби от другата страна, тя бе нейният замък, както и нейният дом, центъра на нейното царство.