Читать «Птиците свиват гнезда» онлайн - страница 17

— Сборът — напомни чиновникът на човека от охраната, когато Дейвид тръгна да излиза.

— А, вярно — сети се мъжът. — Всички затворници са длъжни да се съберат в двора утре на разсъмване. Каквото е времето, май няма да можем да видим изгрева на слънцето, но все пак гледай да си там.

— За какво е този сбор? — попита Дейвид.

— Скоро ще разбереш — отговори му троснато охраната, докато чиновникът се хилеше многозначително. — Гледай да си там.

Дейвид излезе от канцеларията и под ударите на дъжда и вятъра се присъедини към затворниците, които се тълпяха в мръсната и шумна готварница. След като получи парче стар хляб и варена безсолна риба, Дейвид седна на една от масите. Докато се хранеше, чу другите да говорят за сбора. Двама избягали затворници започнали да нападат и ограбват пътници и отдалечени ферми, но били заловени. На следващото утро щяха да ги бесят и всички каторжници, намиращи се в Сидней, щяха да присъстват на процедурата, като предупреждение към всеки, който би се изкушил да стори същото.

В едно от крилата на казармата, мръсно и мрачно, Дейвид откри свободно легло, всъщност груба дъска, закрепена към стената. През седмицата, в която беше прекарал в колибата в Нюкасъл, той с удоволствие беше привикнал със самотата и мястото, което поддържаше чисто. Ето защо сега мръсотията и стълпотворението от хора в бараките, му се сториха още по-отвратителни. През нощта спа дълбоко, а сутринта, преди изгрев-слънце бе събуден от охраната, която крещеше всички да се събират в двора. Все още продължаваше да вали слаб дъжд, когато Дейвид излезе навън и тръгна заедно с останалите към двора, който се намираше в единия край на лагера. Извън подслона на сградите силният леден вятър блъскаше ситния дъждец из целия двор и затворниците трепереха от студ, като псуваха ядосано. Когато най-сетне утрото дойде, макар сиво и мрачно, охраната започна да обикаля и крещеше на затворниците да се строят в редици и да млъкнат.

От другата страна на двора имаше дървен триъгълник с обърнат надолу връх, към който връзваха провинилите се затворници и ги бичуваха с камшик. До него се издигаше бесилката, от която висяха две примки, блъскани насам-натам от вятъра. Докато чакаха, Дейвид си помисли, че сборът изобщо не успяваше да постигне целта си на поучителен урок, тъй като много от каторжниците гледаха на бесенето като на забавление.

Няколко минути по-късно от сградата на охраната се зададе процесия, водена от двама души с барабани, които удряха в такта на някакъв марш. След тях вървяха комендантите и един свещеник. Най-отзад бяха двамата осъдени и охраната. Единият от затворниците беше мрачно предизвикателен, опитваше се да се откъсне от охраната, която държеше ръцете му, а другият хленчеше и едвам си тътреше краката, тъй че охраната почти го влачеше.

Щом стигнаха бесилката, барабаните млъкнаха, а охраната поведе осъдените към стъпалата. Нагласи двамата мъже върху сандъчетата точно под примките и хленчещият затворник се отдръпна уплашено, а от вятъра въжето се удари в лицето му. Свещеникът се изкачи по стъпалата и застана до ридаещия мъж, като извади молитвеника си. Сложи ръка върху рамото му и зачете от книгата, но Дейвид не можеше да чуе думите.