Читать «Жертвата неизвестна» онлайн - страница 101

Александра Маринина

Баба му беше точно каквато трябва. Появи се преди година. Обади му се по телефона и му каза да отиде в пощата и да получи едно писмо „до поискване“. Не му обясни нищо друго и дори не се представи. Той не знаеше кой му се обади, но отиде в пощата и взе писмото. А в писмото беше казано всичко. И за разстреляния му баща, който е бил валутен спекулант, и за златото и диамантите. И за баба му, която беше майка на неговия баща и която живееше сама в Петербург с едната си пенсия и страдаше от всеобщата несправедливост на живота. В писмото беше посочен и телефонният номер, което означаваше, че ако той поиска да си поговори с родната си баба, може да й се обади, без да се притеснява, но трябва да го направи само през деня в делнични дни, защото през другото време в апартамента й имало чужди хора. Разбира се, прииска му се да си поговори с нея, особено по въпроса за парите. Е, поговориха си. След това той отиде до Петербург и се запозна лично със старицата.

Така започна всичко. В главата му имаше само една мисъл: как да сложи ръка на скъпоценностите. Бабичката дълго го разпитва как се чувстват в Москва, какъв апартамент имат, каква кола карат, какви са мебелите им, какви бижута носи майка му, къде ходят на почивка. Дълго обмисля нещо, пресмята наум, а после изтърси, че май от парите, които баща му бил скътал, може би е похарчена само една десета част. Останалото било скрито някъде от майка му и втория му баща. Ти, внуче мое, каза му тогава тя, не се тревожи за нищо. Живей както си живял досега, прави се на овчица, слушай родителите си, а пък аз ще измисля какво да правим по-нататък.

И тя измисли. И то такова нещо измисли, че Виталий направо се втрещи.

Да, тя беше силна старица — нямаше две мнения по въпроса. Само че на Виталий не му се щеше да дели имането с нея. Все пак, както и да го въртиш и сучеш, като цяло то беше два пъти повече, отколкото разделено наполовина. Той смъртно се страхуваше от бабичката. Знаеше, че няма да посмее да не й даде нейния дял, ако тя си го поиска. Изобщо не смееше да й каже и дума накриво, защото тя придоби огромна власт над него.

А както сочи историята, на робите и през ум не им минава да вдигат стачки и да демонстрират неподчинение. Те просто вдигат бунт и убиват господарите си. Вероятно точно в това се състоеше разликата между робската психика и психиката на свободния човек…

Той отново се измъчи от кошмарния си сън и се събуди, целият облян в пот. Часовникът показваше 7,30 сутринта. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи отново, тъй като будилникът, все едно, щеше да започне да звъни след половин час и той трябваше да стане, да си приготви закуска и да се потътри към омразната си работа, която отдавна вече му бе дошла до гуша. Нищо, щеше да се помъчи така още няколко месеца, а сетне щеше да се гмурне в свободния богаташки живот.

Виталий вече беше излязъл от банята и си пържеше яйца в кухнята, когато на вратата се позвъни. Кой ли се бе домъкнал в такава ранина?