Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 9

Виктор не го правеше.

Той се мотаеше из работните помещения на кораба, наблюдаваше как баща му, Мари-Клод Стокбридж и другите работят на компютрите и ги слушаше.

— Изглежда, полетът ще се удължи с осем месеца… това не е толкова лошо.

— Имаме достатъчно резервно гориво. — Това беше баща му. — Изчислих курса, но какво да правим със светлинното платно? Да го свалим ли, или да го оставим?

— Остави го вдигнато. Само намали тягата на двигателя за забавяне. После… — Сега говореше Мари-Клод Стокбридж. Тя погледна екрана, на който се виждаше небето пред тях. Ярката синьо-бяла избухнала звезда скриваше по-слабата, по-жълта, която беше тяхната цел. — Когато стигнем там, какво ще намерим, как мислиш? Тази звезда излъчва мощна радиация.

Точно това беше в ума на всички. Според предварителното проучване мястото, където отиваха, беше планета с добри условия за живот — всъщност те я бяха кръстили Нюманхоум, — но една мощна радиация можеше да промени параметрите на „условията за живот“. Разбира се първият кораб, излетял шест години преди тях, сигурно вече бе открил всичко това — но ако условията са били лоши, какво биха могли да направят? Нямаше начин да се върнат.

— Нюманхоум има мощен радиационен пояс и доста дълбока атмосфера, Мари — каза бащата на Вик. — Това ще помогне, надявам се.

След това за момент настъпи тишина, докато един от другите не се обърна към компютъра си и не натисна няколко клавиша.

— До този момент това прибавя към необходимото време за пътуване малко под седем години — съобщи той. — Като първо приближение тягата трябва да се намали с шест процента и когато огънят на избухналата звезда угасне, да се възстанови. Това обаче е трудната част. Някой да знае как да изчисли скоростта на угасване?

— За нормална избухнала звезда? Може би — каза раздразнено бащата на Виктор. — Но за тази как бихме могли? Тя всъщност не гори. По-скоро прилича на избухнала.

— Но ти каза, че това не е нова звезда — напомни един мъж, после вдигна глава и видя Виктор. — Изглежда, синът ти е дошъл да ни помогне, Пал — каза той на бащата на Виктор. Забележката беше доста приятелска, но съдържаше и недвусмислен намек. Виктор се обърна и излезе преди намекът да се превърне в заповед.

Поради липса на нещо по-добро за занимание той включи машината за обучение, за да му обясни нещо от онова, което ставаше. Виктор например знаеше, че изминатото за една светлинна година разстояние е наистина много голямо.

Машината се опита да му помогне — каза му, че една светлинна година е разстоянието, изминато за една година от светлинен лъч, който се движи с 300000 километра в секунда, но за Виктор не беше лесно да си представи дори един километър. Машината се опита да му помогне с данни и сравнения на земни разстояния, но и това му говореше малко, защото когато се беше качил на кораба, той беше само шестгодишен. Спомняше си за Лос Анжелис заради увеселителните паркове и тюлените, но си спомняше и снежния човек, направен от баща му в двора на тяхната къща, а в Лос Анжелис не можеше да има никакви снежни човеци. (Майка му му беше обяснила, че това е било във Варшава, където се бил родил, но за него „Варшава“ беше само име.)