Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 6

— Мари-Клод също е станала — каза тя раздразнена и докосна челото му, както правеше винаги, когато мислеше, че има температура. — Двамата ще трябва да изяснят всичко, но аз съм длъжна да отида и да помогна. Сигурен ли си, че ще бъдеш…

— Сигурен съм — отвърна той бързо, малко смутен, че се отнасят с него като с малко дете.

Старата жена го прекъсна:

Вик трябва да се нахрани и след това ще се осведоми, госпожо Сорикейн-Мемел — каза тя. — Ще имам грижата. Вие вървете.

Амелия Сорикейн-Мемел я погледна любопитно, сякаш се мъчеше да я прецени, но каза само:

— Ще се върна веднага щом се освободя.

Когато Амелия излезе, старата жена хвана Виктор за ръка и каза:

— Предвижда се да се упражняваш няколко минути на стенда за физическо натоварване. После докторите ще те прегледат. Искаш ли да отидеш на стенда?

— Защо не? — отвърна той и вдигна рамене. — Но съм гладен.

— Разбира се, че си гладен — съгласи се жената и се засмя. — Винаги си бил гладен. Нали ми открадна шоколадовите бонбони, когато бях на машината за обучение, и за наказание майка ти те лиши от бонбони за цяла седмица.

Виктор се намръщи. Вярно, че бе откраднал шоколадови бонбони, за което беше наказан, но детето, от което ги беше откраднал, бе Ванда Шаранченко, единствена дъщеря на двама технически офицери, две години по-малка от него.

— Но… — започна той.

Жената кимна.

— Беше много отдавна, нали? Преди повече от сто години, когато ти беше още съвсем мъничък. И все пак това наистина съм аз, Виктор, аз съм Ванда.

Корабът „Ню Мейфлауър“ още не беше „там“. Той дори не беше близко до „там“, закъдето пътуваха. Според първоначалния летателен план имаше още поне двадесет и осем години на намаляване на скоростта преди да стигнат някоя от планетите, които смятаха да колонизират.

Но, невероятно, изглежда, този план беше погрешен.

Ванда се опита да обясни това на Виктор, докато го водеше до огромния барабан — корабния стенд за физическо натоварване, въртящ се с девет оборота в минута. С него се симулираше гравитация, близка до нормалната за Земята, за да се предотврати загубата на калций и на мускулна маса.

Виктор познаваше стенда достатъчно добре. През последните две години преди да отиде във фризера беше прекарал много часове на него — там играеше с другите деца при тяхната задължителна всекидневна програма за упражнения. Сега запрепуска по барабана като ветеран: наваксваше мускулно натоварване за сто години и се потеше. Ванда стоеше на главината на барабана и му говореше.

Когато я попита какво се е случило, тя отговори:

— Избухване на звезда.

— Каква звезда? — попита запъхтян той.

— Избухнала звезда. Или може би нова, не знам… казват, че в нея имало някои странни неща. Във всеки случай нещо избухнало. Тя наистина е ярка, Вик. Почакай да я видиш. И е само на тридесет градуса от нашия курс, така че…

Не трябваше да обяснява. Виктор беше слушал всичко това много пъти от баща си и разбираше проблема. Напълно непредвиденото избухване щеше да изхвърли потоци фотони и тъй като светлинните платна вече бяха вдигнати, за да помогнат на „Мейфлауър“ в продължителното, бавно намаляване на скоростта, избухването щеше да ги отклони от курса и скоростта им щеше да намалява по-бавно. Трябваше да се изчислят нови параметри на курса и затова, разбира се, всички навигатори бяха извадени от фризера и размразени почти три десетилетия по-рано, за да помогнат.