Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 28

Второто му чувство не беше толкова радостно. Лицето на Пал Сорикейн, който се беше навел над него, бе изпито и много по-сбръчкано от времето, когато беше тръгнал да си ляга.

— Ти въобще не си замразяван — каза укорително Виктор.

— Не съм призна баща му. — Не можах. Трябваше да наблюдаваме онази звезда и… е, във всеки случай отново сме заедно, нали? И пристигнахме! Приземяваме се! Първите групи вече са на повърхността. Щом подготвят парашутите, ще тръгнем всички!

— Разбирам — каза Виктор, макар всъщност да не разбираше. После си спомни нещо. — Трябва да върна няколко книги на Ванда.

Баща му го погледна смутено и Виктор разбра, че Ванда няма да си ги поиска, защото вече не е жива. По гърба му преминаха студени тръпки, но после осъзна друго — че корабът е невероятно шумен. Не само приказването на две или три хиляди души, онези, които вече бяха съживени, онези, които работеха да съживят останалите, и онези, които ги проверяваха и ги приготвяха за спускане, но и силни звуци от удряне и извиване, и блъскане на метал в метал. Вътрешността на кораба беше изпразнена, така както беше предвидено да стане; вътрешните кабини бяха откачени от съседните, така че всяка да се превърне в капсула, с която осем или десет души, или няколко тона части, машини, храни или друг товар да се спуснат на повърхнотта на новата планета. Виктор зърна една камера, която следеше обслужващия персонал извън кораба. Видя, че сега огромните повърхности на светлинното платно са разгърнати по различен начин. То вече не беше едно огромно платно, а дузина по-малки сегменти, дълги тесни ленти като крила на вятърна мелница, втвърдени от въртенето на корпуса на кораба. Знаеше, че това се прави за по-голяма ефективност при маневрата за влизане в орбита; но тази фаза беше преминала. Сега платната се свиваха и прибираха, за да станат на четиристотин парашута, които щяха да забавят падането на капсулите за пренасяне на всичко полезно от „Ню Мейфлауър“ на Земята.

Видя Мари-Клод Стокбридж. Тя плачеше. Дори и така беше много красива, но той не можеше да понася мисълта, че е тъжна.

— Защо плаче? — попита Виктор майка си.

— За Вернер — отговори тъжно майка му. — Бедната Мари-Клод! Вернер не можа да излезе от фризера. Мъртъв е.

Глава 3

Пал Сорикейн не беше единственият наблюдател, който се занимаваше усилено с аномалното изригване на звездата K-5. Същото правеше и Уон-Ту.

Простият факт, че поради лошото си поведение един от неговите роднини беше взривил звездата, не го тревожеше много. Имаше достатъчно звезди. Вселената беше задръстена от небесни тела. Ако идиотите взривяха един милион звезди, за Уон-Ту нямаше да има голямо значение — само в тази малка галактика щяха да останат милиарди други — при условие, разбира се, че звездата, на която той живееше, не е една от тези един милион. (Все пак щеше да е жалко да се унищожат всичките и той да трябва да се мести в друга галактика толкова скоро след последното си преместване.)