Читать «Танцуващият чайник» онлайн - страница 2

И така вехтошарят си го взел. Той бил смаян. Никога не бил чувал такава невероятна история. Сложил чайника до леглото си и заспал.

Но ето че посред нощ едно тънко гласчето повикало: „Вехтошарю, вехтошарю!“

Добрият човек се стреснал и седнал на леглото. Огледал се на всички страни, после се ощипал да не би да сънува, защото виждал пред себе си чайник с глава, крачета и опашка на язовец.

— Добър вечер — рекло чудното създание. — Аз съм язовецът, който ти някога освободи. За да ти се отблагодаря, се превърнах в чайник. Устрой утре едно представление. Аз ще танцувам. Ето така, гледай!

И той започнал да танцува наистина много смешно.

Вехтошарят не чакал да му повтори. На другата сутрин рано бил вече на площада, където сковал малка барака. Когато свършил, почнал да вика:

— Насам, насам! Елате, да се полюбувате на танцуващия чайник!

Представлението обещавало да бъде необикновено, затова твърде бързо многобройни зрители изпълнили малката барака. След първия звънец завесата се вдигнала и вехтошарят с поклон поздравил публиката. Язовецът дотичал иззад кулисите и също направил грациозен поклон.

— О! Чайникът се покланя — прихнали в смях зрителите.

Необикновеният танцьор изпълнил много танци. После се покачил върху едно дълго въже, опънато от едната до другата стена на театъра, и като отворил красив чадър, преминал по въжето от край до край, правейки хиляди премятания. През сълзи от смях публиката викала: „Браво! Още, още!“

Представлението имало голям успех и вехтошарят бързо забогатял. Въпреки това той си останал добър. Не станал нито коравосърдечен, нито себелюбив.

Един ден, като галел чудното животинче, което се било излегнало върху една възглавница, той му казал:

— Аз те карах доста да се трудиш, за да стана богат. Сигурно си много уморено и сега трябва да си почиваш.

Той прекратил представленията и отново занесъл чайника на стария бонза, като му разказал своите приключения.

— Не съм вече млад — заключил той. — Страхувам се след смъртта ми този чайник да не попадне в ръцете на някой алчен човек, който ще го кара много да се трепе. Тук той ще бъде на сигурно място.

— Прав си — отвърнал бонзата. — Ние ще го пазим като съкровище.

Поставили го в храма на най-хубавото място и всеки ден някой от учениците отивал да го погали нежно.

Оттогава са изтекли повече от хиляда години, а чайникът си е все на същото място. Почитан от всички, той се грее блажено на слънцето, чиито лъчи проникват в храма през просторните му прозорци.

Примечания

1

Бонза — свещеник у японците. Б. пр.