Читать «Танцуващият чайник» онлайн

Танцуващият чайник

Една хубава лунна вечер малкият язовец си играел пъргаво в една овесена нива, като си напявал весело:

„Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ Изведнъж, без да разбере какво става с него, се видял увиснал на едно въженце. Опитал се да се освободи, но както и да се извивал, не могъл да се избави и заплакал горчиво. В това време един вехтошар минал оттам и като го видял в такова окаяно положение, извикал: — Виж ти, язовец увиснал на въженце! Каква сполука! Кожата му е скъпа. Ще я продам на добра цена.

Той развързал въженцето и забелязал, че язовецът е младичък, съвсем малък и изглеждал нещастен. Той се разнежил и го пуснал на свобода, като му рекъл:

— Хайде, върви си! И внимавай да не се хванеш пак в примката.

Язовецът се разплакал от радост и тъй като не искал да бъде неблагодарен, какво, мислите, сторил?… Постоял малко замислен и после изведнъж се превърнал на хубав чайник. Вехтошарят носел на гърба си кош. Язовецът скочил в коша, без човекът да го забележи.

Щом влязъл в къщи, вехтошарят снел товара си и въздъхнал с облекчение. А каква била изненадата му, когато между старите вещи съзрял чайника, който виждал за първи път!

„Колко е красив, си рекъл той, ще го занеса като дарение в храма. Така бонзата ще ме споменава понякога в своите молитви.“

Бонзата оценил дарението на вехтошаря и му казал:

— Какъв чудесен чайник! Благодаря ти, синко, няма да те забравя в молитвите си.

Той поставил грижливо ценната вещ. И всеки път, когато идвали посетители, бонзата им показвал чайника с гордост.

— Вижте колко е красив! — казвал той.

И посетителите отвръщали:

— Никога не сме виждали по-красив!

Бонзата пожелал един ден да си направи чаша чай и сложил чайника на огъня. Изведнъж чул едно тънко гласче, което викало:

— Оле-ле, оле-ле! Пари ми, пари ми!

И в същия миг бонзата видял да се подават от чайника една глава, четири лапки и опашка на язовец. После животинчето с един скок излязло от чайника и погледнало с укор горкия бонза право в очите.

Бонзата отначало се вцепенил от учудване, после се разкрещял:

— Дух! Дух! В чайника има дух!

И като подхванал полите на робата си, побягнал като луд. На виковете му дотичали неколцина от неговите ученици. Щом казал какво се е случило, те се въоръжили с метли и влезли смело в помещението.

Чайникът си бил на огъня и врял спокойно.

— Но… почтени бонза, къде е духът? — запитали го те.

— В чайника беше! — отвърнал бонзата. — Когато го сложих на огъня, той изкочи от вътре и се развика: „Пари ми, пари ми!“ — Сигурен ли сте? Вижте, той си ври там спокойно.

— Но аз ви казах, че духът изкочи от чайника и се развика; „Пари ми, пари ми!“ Смятате ли, че аз съм човек, който казва на черното бяло?

Момчетата не знаели какво да мислят. Не се осмелявали да кажат на свещеника, че може би само така му се е сторило, и взели да бутат чайника с дръжките на метлите и да викат:

— Къш… къш…Хайде излизай!

Но чайникът невъзмутимо продължавал да си къкре.

Бонзата запазил от случката неприятен спомен. Той накарал да извикат вехтошаря и му рекъл:

— Този чайник говори. Той казва: „Пари ми! Пари ми!“ Вземи си го, не го ща вече.