Читать «Приказка за Исъмбоши» онлайн - страница 2

— Това съм аз. Наричам се Исъмбоши. Дойдох в града да се уча и да стана голям и силен. Но не познавам никого и не знам къде да се отправя. Посочи ми, моля ти се, мястото където бих могъл да се уча.

— Колко си приветлив. Влез у дима. Ще се учим заедно.

С много благодарности Исъмбоши влязъл. Нагостили го чудесно, после отишъл да си легне. На сутринта намерил върху една ниска масичка всичко, което било необходимо за писане, и то според неговия ръст. Седнал на една възглавничка и както му показало момиченцето, започнал да чертае с перото сложните знаци на японското писмо.

— Много добре! — казало момиченцето, учудено от бързината, с която Исъмбоши заучавал всичко. — Хайде, за днес стига толкова. Трябва да си изморен.

— Не, не, искам още да уча трудни знаци… по-трудни …все по-трудни!

— Значи ти искаш да станеш най-ученият човек в Япония?

Така ден след ден те учели без почивка. Една сутрин решили да се разходят до храма. Тръгнали радостни. Стигнали до голямата каменна стълба, която водела към храма, и Исъмбоши започнал да се изкачва по стъпалата, като подскачал нависоко.

— Внимавай! Тази стълба е опасна! — го предупреждавало момиченцето.

— Не, не. Аз съм силен. Хайде, идвай по-скоро! — отговарял Исъмбоши, който не знаел що е страх. — Ами ти защо се спираш постоянно?

— Гледам цъфналите череши. Виж колко са красиви.

— Но то непрекъснато спираш! — възразил той.

— Гледам онова птиченце. Виж колко е хубаво.

Изобщо то търсело различни причини, за да възпре своя малък другар да не изкачва толкова бързо стъпалата.

На върха на стълбата момиченцето въздъхнало облекчено, но веднага му спрял дъхът. То забелязало злия човекоядец!

Човекоядецът бил огромен, целият червен. Ноктите му били жълти шипове, два големи рога стърчели над главата му. Момиченцето се вцепенило от страх и изгубило съзнание.

А Исъмбоши? Е добре, Исъмбоши застанал разкрачен пред човекоядеца и се разсмял.

— Значи това си ти човекоядецо? Колко си грозен! Какво смешно лице имаш! Ти си рогат като бивол! Ха! Ха! Ха! — И той се смеел из цяло гърло.

Представете си гнева на човекоядеца, към когото никой досега не би се отнасял по този начин.

— Мушице, Аз ще те унищожа само с едно духване!

— Колко си зъл! — отвърнал Исъмбоши.

Човекоядецът духнал. Но Исъмбоши бил скочил вече на върха на носа му и го бодял със сабицата си по очите и ноздрите. Човекоядецът се мъчел да го хване, но Исъмбоши се промушвал между пръстите му.

Той скачал на всички страни и човекоядецът сам си нанасял удари, които биха претрепали дори някой бивол.

— Олеле, олеле! Само да те пипна! — ревял той с широко отворена уста.

Исъмбоши влязъл в тази зейнала уста и се спуснал в стомаха на чудовището. С един замах на сабята си го разцепил и промушил търбуха на човекоядеца, който се строполясал мъртъв. Нашият приятел изскочил през цепката, която направил, и тупнал на земята.

Момиченцето се било свестило, дотичало, хванало последното дихание на великана и го хвърлило към Исъмбоши с думите:

„Исъмбоши, стани голям!“

Едва произнесло това, и Исъмбоши се превърнал в хубав момък.