Читать «Приказка за Исъмбоши» онлайн

Приказка за Исъмбоши

Тази приказка е за Малечко Палечко. Но не за Малечко Палечко, който вие знаете, а за един Малечко Палечко с дълги черни коси и черни бадемови очи, които блестят върху жълтото му лице. Защото този Малечко Палечко е японец и се нарича Исъмбоши, което на японски ще рече точно… Малечко Палечко!

Исъмбоши се родил малък, ама съвсем малък. И малък си останал. Един ден неговите родители го взели със себе си на полето и го настанили върху един дънер, като стократно му заръчали никак да не мърда. Той бил толкова малък, че можел лесно да се загуби зад някоя буца пръст. Исъмбоши всъщност, като пеел с тънкото си гласче една песен, която сам си бил съчинил.

— Не е голям нашият Исъмбоши, но колко е умен! Същински поет! — си казвали родителите му с мъничко гордост, като продължавали усърдно работата си.

— Но радостта на Исъмбоши отлетяла в миг и се сменила с тъга.

Той забелязал как другите деца помагали на родителите си в полската работа. А то? Никога ли не ще бъде полезен на някого?

Върнал се много натъжен в къщи, отишъл при дядо си и му казал:

— Добър ден, почитани дядо, аз бих искал да отида в града, да се уча и да стана голям човек. Дай ми, моля ти се, своето съгласие.

— Добре синко, давам ти го. Но вземи със себе си таса, тези пръчици и това шило. Тасът ще бъде твоята лодка. Пръчиците твоите весла. Мушни шилото си в тази сламка. Едното ще ти е сабята, другото ножницата. Върви и боговете да те закрилят!

— Хиляди благодарности, дядо! — казал Исъмбоши. — Аз ще уча, ще стана силен, голям и прочут. Довиждане, дядо. Довиждане, татко, мамо!

Като стигнал до брега на реката, той пуснал таса по водата и скочил в него.

Така си плавал спокойно, докато не изскочила пред него една жаба.

— Ей ти, жаборано, пусни ме да мина!

— Ква! Ква! Ква!

— Отмести се. Не виждаш ли, че ми пречиш?

Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати.

— Лоша жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен.

И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.

След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града се стъписал:

„Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“

Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода с трите и чудни покрива, подредени един над друг, която се подавала като голямо цвете от една черешова горичка. После се разходил из улиците на града, като внимавал много да не го стъпчат минувачите. Там имало големи карети, теглени от кротки биволи, много хора, облечени в красиви копринени кимона, и най-сетне много хубави къщи, които не били от глина като тяхната. Имало още много неща, които Исъмбоши не забелязал, тъй като паднала нощта. Така той се намерил сам на улицата. Хората се били прибрали, защото всяка вечер един жесток човекоядец с появявал в града. Всичките къщи били залостени и никой не искал да отвори на Исъмбоши.

„Спокойно!“ — рекъл си той, седнал край една врата и запял.

След малко вратата се пооткрехнала.

— Чие е това гласче? Кой пее? — запитало едно момиченце, което се появило в процепа.