Читать «Полската девойка» онлайн - страница 4

— Остави тази работа, не е за теб! И твоят зет не е по-малък юнак от тебе, и той дълго се мъчил да я улови, но нея никой смъртен не може да я настигне.

Вечерта Пашкунджи се върнал в къщи. Разказал момъкът и на него мъката си. Не го окуражил зет му:

— Ако беше така лесно да се хване Полската девойка, щях ли да се оженя за сестра ти? Остави я, не се погубвай напразно!

— Ти по-добре ми дай кон! — помолил му се момъкът.

Дал му Пашкунджи такъв кон, който скача надлъж колкото два плугови впряга. Сбогувал се момъкът със сестра си и зетя си, метнал се на коня и препуснал.

Лети девойката, носи се на три плугови впряга надлъж, а конят на момъка можел само на два. Изостанал момъкът, паднал под него и този кон. Останал сам-самичък момъкът в широкото поле — ни жива душа, ни жилище наоколо!

Натъжил се, седнал и заплакал. Плакал, колкото плакал, гледа — приближила се Полската девойка до него, кацнала на една тревичка, сложила крак върху крак и се смее. После сърдито му извикала:

— Я стани, ако си мъж! Ако ли пък не си, не си достоен и да живееш!

Скочил момъкът, изтрил сълзите, огледал се наоколо и видял в далечината къща. Тръгнал към нея. Приближил се, а пред къщата — поточе. Седнал край поточето и зачакал няма ли да дойде някой с кана и да му даде да се напие. Дошло едно момиче с кана в ръце и я подложило под златното чучурче да си налее вода. Момъкът й поискал да пие. Подало му момичето каната, той пил, изпуснал пръстена си в каната и я върнал на момичето. Занесло момичето вода на господарката си, тя пила, а отвътре се търкулнал пръстенът.

— Откъде си взела този пръстен?

— Отникъде не съм го взела, но един момък край поточето ми поиска каната да пие вода, може той да го е пуснал.

— Върви и тозчас ми го доведи — рекла жената.

Момъкът дошъл. А жената била най-малката му сестра. Прегърнали се двамата и се целунали.

Попитала го сестрата какво го е довело тук. Той й разказал всичко.

— Жал ми е за тебе, братко — рекла тя, — ако беше така лесно да се улови Полската девойка, щях ли да му притрябвам на твоя зет? Той щеше да се ожени за нея, а не за мен. Нея никой няма да улови, иначе тя веднага ще умре.

Сестрата скрила брат си.

Дошъл си вечерта змеят — мъжът й — и я попитал:

— Никой ли не е идвал тук?

Жената отговорила:

— Никой.

После добавила:

— Ако беше дошъл брат ми, какво щеше да направиш?

— Нищо нямаше да направя, щях да го прегърна и да го целуна.

Тогава сестрата извикала брат си. Двамата се разцелували.

— Какво те води насам? — попитал го змеят. — Какъв вятър те е довял?

Разказал му момъкът всичко, излял му мъката и болката си.

— Ех, жал ми е за тебе! Защо си се захванал за такова нещо? Ако можеше така лесно да се улови девойката, аз нямаше да се оженя за твоята сестра, а за нея. Най-добре остави я и се върни в къщи.

— Не — отвърнал момъкът, — късно е вече да се каже: остави я! Аз няма да се откажа от нея, дори и да зная, че ще загина, щом изляза оттук. Ако ми желаеш доброто, зетко, дай ми кон, за да препусна тозчас след нея!

— Това е най-лесната работа — рекъл зетят, — вземи, ако щеш, и двадесет, ако щеш, и тридесет коня, но още веднъж ти казвам — напразно ще я гониш!