Читать «Полската девойка» онлайн - страница 2

— Какво те накара да се затвориш в тъмница?

— Имах баща, погребах го — отговорил момъкът. — Имах три сестри и тях изгубих, дадох ги на хора, на които не знам ни името, ни рода, ни къде живеят, ни с какво се препитават.

— А по чия воля си постъпил така? — попитал царят.

— По волята на баща си. Той ми заповяда да ги дам без много приказки на първия, който ги поиска.

— Щом волята на баща ти е била такава, напразно се измъчваш. Ако не е бил с ум и разум надарен, баща ти нямаше да спечели такова богатство. Не се отчайвай, ще дойде време — ще видиш и сестрите, и зетьовете си, имай кураж, не скърби!

Направил го царят началник на войските си и го турил да седне до себе си. Веднъж войската излязла на лов. По едно време що да видят — лети в полето от тревичка на тревичка една девойка; ту на едно цвете кацне, ту на друго. Тя била толкова красива, така лека и прекрасна, че ни наяве, ни насън можеш да видиш такава хубавица. Заобиколили я всички, помъчили се да я уловят, но тя хвръквала, прелетявала над главите им, отлитала по-далеч, кацвала и отново почвала да си играе всред цветята.

Цялата войска се спуснала да я гони, и началникът заедно с всички, но могат ли да я стигнат? Подхвръкне тя, отлети, кацне по-далеч и се смее.

Изморили се конете, изпопадали, само конят на началника се държал още. Препускал момъкът след девойката, пришпорвал коня си — паднал и той. Прелетяла над тях хубавицата и изчезнала. Погледнал момъкът наоколо — ни девойка, ни войска, ни познати места, ни село, ни къща, ни човек. Седнал и заплакал.

Приближила се до него Полската девойка, кацнала върху едно цвете и рекла:

— Не те ли е срам — седиш и плачеш! Ти мъж ли си, или не? Стани, огледай се наоколо, светът е голям, какво си седнал със скръстени ръце да плачеш като жена?

Скочил момъкът, изтрил сълзите си, озърнал се наоколо — една къщурка се белеела надалеч. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал най-после. Гледа — пред него дом като царски палат. Край него лъкатуши поточе, а от поточето по сребърно чучурче тече вода. Поседнал момъкът край брега на поточето да си почине. Бил изморен и гладен. От дома излязла една прислужница, приближила се до поточето с кана в ръце. Помолил я момъкът да му даде да пие вода от каната. Прислужницата изпълнила молбата му. Напил се момъкът и изпуснал в каната един от пръстените си. Взела прислужницата каната, напълнила я с вода и я занесла на господарката си. Тя изпила водата и от каната паднал пръстенът. Погледнала жената пръстена извикала:

— Кой ти даде този пръстен?

— Никой не ми го е давал. Там до поточето седи един момък, помоли ме да му дам да пие вода — може той да го е пуснал в каната, друг не може да бъде — отвърнала прислужницата.