Читать «Атинянката Таис» онлайн - страница 327

Всеки ден заедно с Ирана, бавачката и Ерис те отплаваха на западната страна на залива, защитен с дълъг нос, протегнал се в морето като гръб на дракон. Къпеха се до припадък, катереха се по скалите, дъвчеха любимите в детството сладки кафяви рошкови и се замеряха с твърдите им с металически отблясък зърна. Излезе, че приятелите на Таис имаха цяло ято момиченца от осем до дванайсет години — техните дъщери и племенници, децата на слугите и робите им. Според старинния обичай всички те играеха заедно. Лудешки се гонеха, плетяха венци и танцуваха бесни танци, обвити с гирлянди, под знойното слънце или съвсем голи, при ясна луна; гмуркаха се, като се опитваха да намерят кътче с останали от ловците гроздове кървавочервен корал. Или в нощите на пълнолуние се състезаваха кой по-далече ще отплува по лунната сребърна пътечка с чаша в ръка, за да направи възлияние на Тетис, Посейдон и Хеката.

Таис и Ерис вземаха участие в тези забави, като че бяха на тринадесет години — тайнствената възраст, когато в телата на момичетата настъпва равновесие в развитието във всяко отношение и Геа-Земята пробужда сили на ясновидство и несъзнателно проникване в съдбата, когато укрепват връзките с Великата майка, Артемис и Афродита.

Понякога Таис и Ерис взимаха дребни, но яки кончета от кипърска порода, които добре се катереха по планините. След като загина Боанергос, атинянката вече не искаше да има собствен кон. Или както някога в Екбатана с Хезиона се изкачваха пешком в планината по стръмни пътеки, избираха някоя много надвиснала скала, на страхотна височина във въздуха, и се разполагаха отгоре ѝ.

Височината опияняваше Ерис. С блеснали очи, с отметната глава черната жрица пееше странни песни на неизвестен и за нея самата език, научени през ранно детство в храма, а може би още по-рано в забравената сега от нея родина. Тъжната мелодия се лееше без начало и без край и изведнъж припламваха съзвучия на думи, пълни със страст и гняв, и се издигаха в ясното небе като стон за правда. Ноздрите на Ерис се издуваха, зъбите ѝ блясваха, диво потъмняваха очите ѝ. У Таис всичко отвътре започваше да отвръща на този порив. От омагьосващата песен се появяваше желание да застане на края на скалата, да разпери широко ръце и да се хвърли долу в тъмната зеленина на крайбрежните гори, които оттук изглеждаха като мъхеста покривка.

Таис не се страхуваше от височината, но се чудеше на хладнокръвието на Ерис, която можеше да застане гърбом към пропастта, съвсем на края на скалата, ѝ дори да показва на приятелката си нещо, което бе зърнала.

Въоръжени с копия, те потегляха и на по-далечни пътешествия. Таис искаше да даде възможност на приятелката си да почувствува цялото очарование от горите и планините на Кипър, сходен с природата си на Елада, скъпа на сърцето ѝ.