Читать «Грамофон на нощта» онлайн - страница 5

— Плашите приятеля ми.

— НЕ ИСКАХ.

— Махнете се.

— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТОВА НЕ Е ВЪЗМОЖНО.

Тогава вече се обърнах. Беше около два метра и двайсет висок в неговите, да платформени обувки. И да носеше пламъци, но някак си му отиваха. Уейн каза, че били черни, но не беше вярно. Нямаха никакъв цвят, бяха просто дрехи — оформени дупки в Нещо Друго. Черното би било като стряскащо бяло в сравнение. Приличаше леко като Джон Траволта от кръста надолу, но само ако е бил под земята за около три месеца.

Наистина беше маска на череп. Можеше да се види.

— Често ли идваш наблизо?

— ВИНАГИ СЪМ НАБЛИЗО.

— Не мога да кажа, че съм те забелязал. И щях да те забележа. Особено двуметрови хора, като от камък, които вървят сякаш трябва да мислят за всяко следващо движение на всеки мускул, преди да го направят и се държаха сякаш са едновременно живи и мъртви, като Клиф Ричърд.

— ПРИЯТЕЛЯТ ВИ ИМА ИНТЕРЕСЕН ИЗБОР НА МУЗИКА.

— Да. Той е колекционер, ако не знаете.

— ЗНАМ. БИХТЕ ЛИ МЕ ЗАПОЗНАЛИ С НЕГО?

— Не бих ли могъл да ви спра?

— СЪМНЯВАМ СЕ.

Добре де, четири чашки. И дамата, която го сервираше, каза че няма нищо друго, освен тиква и местно вино, и изглеждаше много сладка стара душа. Като изключим маската на върколак, де. Но знам, че всички танцьори стояха като статуи и музиката беше някак си далечна и имаше всичките тези сини и лилави сенки около всичко. Искам да кажа, питиетата не правят това.

Уейн беше изключение. Стоеше там с широко отворена уста, гледайки ни.

— Уейн, — казах аз. — Това е…

— ПРИЯТЕЛ.

— Чий? — казах аз, и можеше да разбереш, че не харесвах човека, защото пламъците му бяха грамадни и носеше една от онези сребърни гривни за идентифициране на ръката си, от онези с които би могъл да закотвиш кораб, и изглеждат толкова тежки, че даже факта, че китката му беше от солидна кост не би му помогнала. Продължих да си мисля, че пропускам нещо важно, но не можех да се сетя какво. Главата ми сякаш беше пълна с вълна.

— НА ВСИЧКИ, каза той, — РАНО ИЛИ КЪСНО. РАЗБИРАМ, ЧЕ СИ НЕЩО КАТО КОЛЕКЦИОНЕР.

— Еми, в някак… — каза Уейн.

— ПРЕДЛОГАМ, ЧЕ И ТИ СИ ЗАПАЛЕН КАТО МЕНЕ, УЕЙН.

Лицето на Уейн грейна. Това си беше Уейн. Кълна се, ако го застреляше, щеше да се върне само и само за да говори за хобито си, е добре де, за труда на живота си.

— Господи, — каза той. — Ти колекционер ли си?

— АБСОЛЮТНО.

Уейн го огледа. — Не сме се срещали преди, нали? — каза той. — Отивам на повечето колекционерски сбирки. Беше ли на онази в Бленхайм?

— НЕ ПОМНЯ ДА ПОСЕЩАВАМ ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА.

— Това беше онази, на която един акционер получи сърдечен удар.

— О. ДА. СЕТИХ СЕ СЕГА, НАМИНАХ ЗА НЯКОЛКО МИНУТИ.

— Твърде малко изгодни сделки, така си мисля аз.

— О, НЕ ЗНАМ. БЕШЕ САМО НА ЧЕТИРЕДЕСЕТ И ТРИ.

Добре, инспекторе. Може би шест чаши. Или не беше от питиетата въобще. Понякога не получаваш ли усещането, че можеш да виждаш малко напреде в бъдещето? О, явно не. Е, както и да е, може да не съм бил изцяло с ума си, но започвах да се чувствам некомфортно за всичко това. Е, всеки би се чувствал така. Даже и вие.