Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 16

— Ранд. Заради любовта към Светлината, Ранд! Спри!

Всичко свърши така рязко, както бе започнало. Скършен клон изпука от един голям дъб и падна с трясък. Перин бавно се изправи. Кашляше. Прахът се стелеше във въздуха, прашинките проблясваха под лъчите на късното слънце. Ранд се взираше в нищото, гърдите му се повдигаха тежко, сякаш беше пробягал десет мили. Това не се бе случвало, нито дори нещо, което смътно да го наподоби.

— Ранд — промълви предпазливо Перин. — Какво… Ранд все още сякаш се взираше в безкрайната далечина. — Винаги е там. Зове ме. Притегля ме. Сайдин. Мъжката половина на Верния извор — Понякога не мога да се въздържа да не протегна ръка към него. — Направи жест, сякаш улавя нещо във въздуха и се взря в затворения си юмрук. — Мога да усетя покварата още преди да съм го докоснал. Покварата на Тъмния, като тънък отровен покров, опитващ се да скрие Светлината. Призлява ми, но пак не мога да се спра. Не мога! Само понякога — протегнеш се и все едно, че хващаш въздуха. — Празната му ръка се разтвори и той се изсмя горчиво. — Ами ако стане точно това, когато дойде часът на Последната битка? Ако тогава посегна и не уловя нищо?

— Е, този път поне хвана — отвърна дрезгаво Перин. — Виж какво направи!

Ранд се огледа, сякаш виждаше нещата около себе си. Падналия бор, скършените клони. Щетите, осъзна Перин, бяха изненадващо малки. Беше очаквал в земята да зейнат бездънни процепи. Стената от дървета изглеждаше почти цяла.

— Не исках да го направя. Беше все едно да се опитам да наточа вино, но вместо това измъкнах чепа от бъчвата. Трябваше да го отпратя нанякъде, преди да ме е изгорило, но… Не исках това.

Перин поклати глава. „Каква полза да го убеждавам да не се опитва да го прави пак? Той едва ли разбира какво върши повече от мен.“ Задоволи се само с:

— Достатъчно хора на този свят искат смъртта ти — както и на всички ни, — че да вършиш и тяхната работа. — Ранд като че ли изобщо не го слушаше. — Най-добре е да се връщаме в стана. Скоро ще се стъмни и не знам за теб, но аз лично съм гладен. — Какво? О, върви, Перин. Аз ей сега ще дойда. Искам да поостана сам още малко.

Перин се поколеба, после неохотно се обърна и се запъти към процепа в стената на долината. Спря се, когато Ранд заговори отново.

— Ти имаш ли сънища, когато спиш? Хубави сънища?

— Понякога — отвърна предпазливо Перин. — Обикновено не помня какво съм сънувал. — Беше се научил да поставя бариери пред сънищата си.

— Сънищата винаги ги има — промълви Ранд толкова тихо и унесено, че Перин едва го чу. — Може би ни казват разни неща Верни неща, — И млъкна.