Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 12

— Просто ми се щеше да не бяха толкова… толкова ужасно тавирен през цялото време. Тавирен те теглят от една страна. Айез Седай ти се бъркат в живота от друга. И какво остава за една жена?

Лоиал помръдна рамене.

— Много малко, предполагам, поне докато е близо до тавирен.

— Сякаш съм имала някакъв избор — изръмжа Мин.

— Това ти е добрата орисия… или лошата, ако така гледаш на нещата. Да попаднеш не на един, а на цели трима тавирен. Ранд, Мат и Перин. Аз самият го смятам за добра орисия, и щях да го смятам, дори да не ми бяха приятели. Мисля, че бих могъл дори… — Огиерът ги изгледа, внезапно засрамен, и ушите му клепнаха. — Обещавате ли, че няма да ми се смеете? Мисля, че бих могъл да напиша книга за това. Водя си бележки.

Мин му се усмихна приятелски и ушите на Лоиал отново щръкнаха.

— Това е чудесно — каза му тя. — Но някои от нас се чувстват като кукли на конци, танцуващи под ръцете на тези наши тавирен.

— Не съм го искал — избухна Перин. — Не съм го искал. Тя не му обърна внимание, а продължи:

— Това ли е станало с теб, Лоиал? Затова ли тръгна ла пътуваш с Моарейн? Знам, че вие, огиерите, никога не напускате вашите стеддинг. Нима някой от тези тавирен те придърпа към себе си?

Лоиал съсредоточено заоглежда лулата си.

— Исках само да видя Дъбравите, засадени от нашия народ — измърмори той. — Само Дъбравите да видя. — Той хвърли поглед към Перин, сякаш търсеше помощ от него, но Перин само се ухили.

„Да те видя сега как ще ти подковат копитото.“ Не знаете всичко, но знаеше, че Лоиал беше избягал. Той беше деветдесетгодишен, но все още недостатъчно зрял според огиерските разбирания, за да напусне стеддинг — да излезе Навън, така го наричаха — без разрешението на Старейте. Огиерите живееха много дълго, от гледна точка на хората. Лоиал твърдеше, че Старейте били много ядосани и искали да го върнат. И изглежда, смяташе да отлага този момент колкото е възможно повече.

Сред шиенарците настъпи някакво разбъркване мъжете наскачаха. От колибата на Моарейн излезе Ранд. Дори от това разстояние Перин го виждаше ясно. Младеж с рижа коса н сиви очи. Беше връстник на Перин и щеше да стърчи с половин глава над него, ако застанеха един до друг, въпреки че Ранд беше по-тънък, макар все пак с широки рамене. Бродиран със златни нишки тръни се спускаха по ръкавите на червения му сюртук с висока яка а на гърдите на тъмното му наметало изпъкваше същото същество като на знамето — четириногата змия със златната грива. Ранд и Перин бяха отраснали заедно като приятели. „Дали все още сме приятели? Можем ли? Сега?“