Читать «Тайното учение» онлайн - страница 7

На младини ние приемахме тези постановки, като израз на някаква социална неизбежност, която е съвсем преходна, понеже, нали, „в нашия идеал няма място за насилие над хората“ (Ленин). Да, само че на практика преходното всъщност се бе оказало непреходно, а красивият идеал служеше за прикритие на чудовищни посегателства над отделния индивид, над едни или други слоеве, над цели народи. Ние потръпваме от ужас при мисълта за хилядите нещастници, избивани в Сибир или в Катинската гора, без всякога да си даваме сметка, че не по-малко страшна е тривиалната, всекидневна и вездесъща принуда, която прониква чак до подробностите на нашия бит, разпорежда се над личния ни живот, промива мозъците ни и тегне като постоянна заплаха над всяко самостоятелно начинание, несъобразено с узаконените стандарти.

Тази заплаха тегнеше и над собствените ми начинания, даже по времето, когато подир преживените сблъсъци и изтърпените удари, бях прекратил проявите си на еретик. Принуден бях да правя компромиси и да се движа по обиколни пътища, за да добия възможността да изразя поне част от онова, което носех у себе си. Знам че според някои хора всеки компромис е стъпка към капитулацията. Такива хора смятат, че ако нямаш право да кажеш всичко, което мислиш, най-добре е да замълчиш. Аз обаче съм убеден, че да замълчиш, тъкмо това означава да капитулираш, да си отидеш от света, без да споделиш с околните дори малкото, което носиш в душата си.

Вярно е, че можеш да пишеш и за себе си, или за бъдещия хипотетичен читател, или както се казва — за чекмеджето. Настоящата книга е писана именно за чекмеджето. Малцината, които са я чели в ръкопис знаят, че тя бе съставена през 1979, сиреч в едно време, когато публикацията й беше немислима. Надявах се все пак, че подир някоя и друга година текстът ми ще може да стигне до отделни читатели поне под формата на ксерокопие. Това обаче не стана, тъй че ръкописът продължи да лежи в чекмеджето. Оставаха обиколните пътища. Оставаше възможността с иносказания и недомлъвки да се изразят поне някои идеи на Учението. Такива идеи лежат в основата на монографията ми за Николай Рьорих (1978), където цитирам словата на Учителя, а също и в двутомника „Тайната“ (1984). Последната глава на този труд, озаглавена „Огънят“, завършва тъй: