Читать «Тайното учение» онлайн - страница 5

Всички сме го изпитали, нали? Връщаш се от гробищата, където току що са заровили някой твой близък. И при спомена за вкочанясалото тяло, за восъчното, вече неподвижно лице и за тази черна зейнала яма, в която приключва всичко, — изведнъж съзнаваш колко жалки са грижите, в които минават дните ни — страховете и надеждите, съперничествата и боричканията, дребното злословие и суетните стремежи…

Когато излизах от болницата изпитвах същото чувство. Връщах се от едно несъстояло се погребение — собственото ми погребение. Усещах облекчението, което изпитваме винаги при разминаване със смъртта, но бях обзет и от някаква тягост при мисълта, че искам или не искам, трябва наново да се потопя в нечистата мътилка на всекидневието. Животът в този момент ми изглеждаше не само труден и нерадостен, а и напълно безсмислен. Бях оживял сякаш единствено за да разбера, че не ми се живее.

Естествено, казвах си, че мрачните мисли не са нищо друго, освен болестно състояние. Казвах си, но без да го вярвам твърде. Защото кое всъщност е болестно състояние: Да съзнаваш трезво безсмислието на живота, или да подскачаш безгрижно, запътен към гроба?

Подобни настроения не ме връхлитаха за пръв път. И аз, като всички други, бях предъвквал в минути на безпомощност разсъжденията за живота и смъртта в техния най-банален вариант. Даже още на младини бях стигнал до идеята за самоубийство. Кой не е стигал. Но онези по-раншни състояния бяха само израз на преходно малодушие и на наивно самосъжаление. Сега, след като огънят на треската бе преминал, установявах спокоен и безучастен, че всичко е без значение, включително и самоубийството: Какъв смисъл да се стремиш към нещо, което и без това се приближава неотменимо към тебе.

Понякога се настанявах зад бюрото, взирах се вяло в изоставената пишуща машина и седях известно време тъй, с надеждата, че неусетно ще хлътна отново в коловоза на предишните работни привички. Какво облекчение носят наистина тези работни привички. Мислите текат в главата ти, пръстите подскачат по клавиатурата, а машината прозвънява в края на всеки ред: още един ред повече, още една фраза, още една тухличка в строежа на голямата сграда… Сграда… строежи… — глупости.

Най-тягостни бяха нощите. Разходки по стаята от стена до стена. Разговори с покойници и най-вече с баща ми. Мрачно съзнание за пълна безизходица. И тази тишина, тегнеща злокобно, сякаш целият свят е измрял.