Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 44

Само че тия двамата съвсем не са от калибъра на Ал и Боб. И аз се постаравам да им обясня чрез съответни жестове, че всяка лудория се заплаща. И да ги изпратя най-сетне един върху друг в ъгъла зад дивана. Нека спокойно си поемат дъх.

— О, мистър Питър! Изглежда отново са ви били — произнася съчувствено Дорис, когато влизам в хотела. — Щом дойде брат ми, ще прескоча до аптеката.

— Не се тревожете — казвам. — За подобни дребни контузии не си струва изобщо да се говори.

Едно бегло проучване пред огледалото горе в стаята ме убеждава, че контузиите наистина са съвсем незначителни — малка синина под лявото око и малка драскотина над лявата вежда. Не, тия двамата далеч не могат да се сравняват с горилите на шефа. Липсва им размах. А също и мускулатура.

По-късно, когато се измивам и заемам върху леглото любимата си за размисъл хоризонтална поза, постепенно стигам до извода, че донейде съм подценил противника. Защото Майк е в състояние да ми изстреля един пълнител в корема от някой тъмен вход и без да е надарен с могъщи бицепси. И защото в момента основната цел на живота му е да ме премахне от пътя си. А когато името на пътя е Дрейк-стрийт, операцията по премахването не е чак толкова трудна.

Може би щях да постъпя по-умно, ако бях му конфискувал пистолета, вместо да го хвърлям на двора, отдето той веднага ще си го прибере. И какво, ако го бях конфискувал? Нищо, разбира се, освен дето ще му създам грижата да намери нов. Една не бог знае каква грижа в тоя квартал и в тая улица.

Додето се въртя в кръга на подобни мисли, навярно съм заспал, защото усещам, че някой настойчиво ме блъска по главата и трябва да мине известно време, докато разбера, че блъскането се извършва не върху бедната ми глава, а върху вратата. Разсъжденията ми върху темата Майк очевидно са траяли доста дълго, защото стаята е тъмна и навън е нощ.

— Кой е? Какво има? — питам все още сънен.

— А, вие сте вътре? И не отваряте? — раздава се доста отчетливо ревът на една от горилите, не знам коя точно.

За да опровергая горното твърдение, ставам и отварям. Пред погледа ми изниква масивният шкаф, наречен Ал.

— Мъртъв ли сте, дявол ви взел, та не чувате! — изревава човекомаймуната.

— Не още — бързам да го разочаровам. — Какво, пожар ли има?

— Шефът ви вика.

— Добре де. Махайте ми се от главата. Идвам веднага.

Вместо отговор Ал удобно се настанява в едно кресло и красноречиво поглежда часовника си.

— Нали ви казах, че и без вас ще дойда? Познавам пътя, няма да се изгубя.

— Нищо не познавате — изръмжава Ал. — Шефът не е в бюрото си. Хайде, давам ви пет минути!

Прочее подир пет минути ние сме вече на Дрейк-стрийт, а малко по-късно за моя изненада излизаме от нея и тръгваме по голямата улица. Сетне свиваме в друга, после в трета, додето стигаме до ярко осветена фасада, върху която с магнетична сила аленее неонов надпис:

ЕВА

Следвам машинално Ал в обилно осветения, но още празен хол, един хол на показен и фалшив разкош, с позлатени гипсови орнаменти по стените, с червен мокет и много огледала, твърде различен от неугледните зимници за стриптийз на Дрейк-стрийт. Минаваме транзит край входа към залата, драпиран с кадифени завеси, поемаме по тесен коридор и през една врата с надпис „офис“ проникваме в друг коридор, завършващ с втора врата. Горилата натиска звънеца и когато зелената лампичка над звънеца светва, ми прави път да вляза.