Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 41

— Е, добре — въздъхва Дрейк, като става и отправя носталгичен поглед към количката с бутилките. — Засега толкова!

Ние също се вдигаме. Поемам към вратата, като чакам да чуя естествената за случая фраза: „Питър, вие останете.“ И фразата наистина прозвучава, но с по-друго обращение:

— Ларкин, бих ви помолил да останете.

* * *

Часът минава един и ресторантът се е поопразнил, когато влизам и заемам една маса до витрината, за да мога да наблюдавам отвън насрещното кафене, което тъй често наблюдавам отвътре. Едва съм поръчал обичайния телешки котлет на Джовани, чиито огромни бакенбарди приличат на два добавъчни котлета, когато чувам зад гърба си познат глас:

— Мога ли да седна при вас?

Една фраза, произнесена на родния език в тоя чужд край, би трябвало да те умили, обаче аз кой знае защо не усещам сълзите ми да напират.

— Защо не? Заповядайте.

Майк сяда насреща ми, поема листа и го зачита с такъв съсредоточен израз, сякаш не чете меню, а Хартата за правата на човека. Разбира се, това меню той го знае наизуст и още предварително е известно, че ще поръча някакъв стек с макарони по болонски или по милански, но ритуалът си е ритуал.

— Джовани, един стек миланез, моля! И обичайното кианти.

Обедът минава в пълно мълчание и аз почти съм готов да помисля, че ако българинът е имал намерение да води разговор, той вече е успял да промени намерението си, когато Милев отмества чинията, облакътява се на мраморната маса и подхвърля:

— Ама че глупаво се получи, а!

— Какво точно имате предвид?

— Ами че това, одевешното: да се счепкат двама българи, за да правят зрелище на тия англичани…

— Наистина.

— … Вместо да седнем предварително с вас и всичко да уточним като хора.

— Наистина — съгласявам се отново.

— Само че откъде да знам, че на Дрейк ще му скимне да свика военен съвет точно днес… А що се отнася до вас, мислех, че просто искат да ви използуват там, на място… И съгласете се, че тия гранични зони и сигнални инсталации, това съвсем не е моя работа…

— Да, да, естествено.

Докато пием кафето, Милев продължава да разсъждава гласно върху темата, как всичко можело да стане по-другояче, в случай че сме се били разбрали предварително, без впрочем да добави някой нов момент в изложението си. Колкото до мене, аз се задоволявам да кимам, за да не се повтарям прекалено.

Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага:

— Мисля, че най-добре ще е още сега да седнем у дома и да обмислим всичко.

— Защо трябва толкова да бързаме. В тоя час, искрено казано, бих предпочел да подремна.

Той ме поглежда, сякаш за да провери сериозно ли говоря, и съвсем ненадейно сменя тона, като дори минава на „ти“:

— Да дремнеш ли? Абе ти акъл имаш ли бе, приятел? Ами че докато ние тук се размайваме, Дрейк вече може би решава съдбата ни.

— Е, чак пък съдбата ни…

— Слушай, ти или се правиш на глупак, или си съвсем наивен. Имаш ли изобщо понятие що за човек е тоя Дрейк? Ами че на него толкова му струва да ни тегли куршума, колкото и да каже „здрасти“.