Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 17

Богомил Райнов

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

— Е, какво ще кажете?

— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

— Но всъщност вие какво си въобразявате?

— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.

— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.

— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.

— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.

И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:

— Надявам се, че не ви опечалих?

— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.

— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.

Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:

— Собствената ми участ ще се реши в посолството.

— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…

— Вие знаете адреса?

— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…

— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.

Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.

— Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?