Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 16
Богомил Райнов
— Затова трябва да се пие редовно — произнася нравоучително рижият. — Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.
— Тя вече стана.
— А сега, след като стана, какво?
Вдигам нехайно рамене.
— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?
— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.
— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.
— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.
— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…
— Защо ще ме изритат?
— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…
— Самоличността може да се докаже.
— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…
— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…
— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.
— Ето, виждате ли… — произнасям унило.
Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.
— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.
— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…
— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…
Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.
— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.