Читать «Тайфуни с нежни имена» онлайн - страница 27

— Не опростявайте нещата.

— Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.

— Всъщност, да! — казва тя, наново променила тона. — Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!

И добавя замислено:

— Трябва наистина да се прави нещо.

Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам — до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.

Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва:

— Пиер, бихте ли имали нещо против, ако направим утре тук едно каре на бридж? Предполагам, че познавате бриджа малко повече от импресионистите.

— А кои са останалите партньори?

— Ами нашата съседка Флора Зайлер и оня, американецът, дето живее малко по-горе, от другата страна на алеята — Ралф Бентън.

— Имам чувството, че вие вече сте ги поканили.

— Да… тоест… — тя млъква сконфузено.

— „Не пия, не каня гости…“ — цитирам собствената й декларация.

— О, Пиер!… Не ставайте лош. Поканих ги главно заради вас, за да ви изтръгна от лабиринтите на онуй „Черно досие“.

— Плафон или контра? — питам лаконично, за да сложа край на тия лицемерни излияния.

— Каквото вие желаете, скъпи — отвръща сговорчиво Розмари.

Следният ден е събота, така че и двамата сме в къщи, но това е само формално така, защото наемателката ми препуска с червената си кола до Остринг и обратно, за да доставя необходимите за леката закуска деликатеси, докато аз бивам изпратен чак в града, за да попълня с напитки домашния бар, който до тоя момент съществува само номинално, а едва завърнал се, трябва наново да се връщам да търся бадеми и зелени маслини, понеже Розмари твърди, че нищо не става без бадеми и зелени маслини, но вече прибрал се, Розмари казва „а на какво ще играем, като нямаме маса“, на което аз отвръщам „как да нямаме маса“, а тя възразява, че има предвид не маса за ядене, а специална маса със зелено сукно и че такава маса бездруго отлично ще подхожда на зеления хол, на което аз забелязвам, че зелените маслини са съвсем достатъчни като допълнение, но, разбира се, в края на краищата отново слизам до града и обикалям доста из Льоб, додето намеря най-сетне съответното игрално съоръжение, и се прибирам тъкмо навреме — поне такова е мнението на Розмари, която казва, че съм се прибрал тъкмо навреме, та да помогна за сандвичите.

Точно в шест часа на парадния вход се позвънява и това е, разбира се, споменатият вече Ралф Бентън, понеже мъжете винаги са точни, а на всичко отгоре Бентън — според сведенията на Розмари — е юрисконсулт в някаква банка, а юрисконсултите пък са особено точни, особено банковите.