Читать «Тайфуни с нежни имена» онлайн - страница 25

Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.

И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.

* * *

„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“

Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.

— Скучаете ли? — пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.

И преди да реша какво да отговоря, добавя:

— Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.

Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.

— Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон — позволявам си да забележа при един разговор.

— Надявам се, че знаете какво е хамелеон…

— Някакъв гущер, ако не се лъжа.

— И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?

— Имам предвид не влечугото, а непостоянството.

— В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.

— Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.

— Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.

— Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.

— А вие коя бихте ми препоръчали? — запитва тя с предизвикателна усмивка.

— Истинската.

— Истинската? — тя ме поглежда замислено. — А не се ли боите, че ще сгрешите?

Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.