Читать «Господин Никой» онлайн - страница 2

— На балами ще ни правиш, а? Твойта мамица! Тепърва ще има да видиш как се води разпит на лъжци като тебе.

Но като се оставят настрана тия отклонения, разпитът се води, общо взето, все по същия начин — вечните въпроси и вечните отговори и после пак отначало, през няколко часа, щом само усетят, че съм позадрямал на вонящия одър.

Само днеска нещата се развиха малко по-различно. Отведоха ме не в обширната полутъмна стая, а в друга — по-малка. Зад бюрото стоеше нисък човек с бузесто лице и лъскаво голо теме. Човекът даде знак на пазача да излезе, показа ми един стол до бюрото и извади цигари. Първата цигара от шест месеца насам. Добре, че бях седнал. Иначе сигурно щях да загубя равновесие от виенето на свят.

Бузестият почака търпеливо да дръпна няколко пъти от цигарата, после се усмихна добродушно и каза:

— Е, поздравявам ви. Вашите мъки са към края си.

— В смисъл?

— Връщаме ви в България.

Ужасът ми бе тъй искрен, че човекът зад бюрото, дори да беше идиот, вероятно би го забелязал. Но макар да ме наблюдаваше внимателно, бузестият не даде вид да е доловил нещо.

— Е, какво, доволен ли сте?

Премълчах, като се мъчех да подтисна уплахата си. После дръпнах машинално от цигарата и произнесох бавно:

— Значи, пращате ме да ме ликвидират… Но кажете, за бога, какво вие ще спечелите от това…

— Хайде, хайде! — махна успокоително с ръка бузестият. — Никой няма да ви ликвидира. Най-много да ви се поскарат, че не сте изпълнили задачата. Но вие ще им обясните, че в Гърция глупаци няма. Нали така?

И отново добродушно се засмя.

— Слушайте — извиках развълнувано. — Казвам ви, че ще ме ликвидират! Моля ви, не ме връщайте оттатък!

— И така бива! — съгласи се ненадейно човекът зад бюрото. — Но в такъв случай ще гниете тук по затворите. На нас български комунисти не ни са нужни. Стигат ни и своите.

— Не съм никакъв комунист. Иначе не бих избягал. Ако щете, пратете ме в затвора, само не ме връщайте оттатък! В затвора човек все пак живее…

— Дадено — засмя се дебелият. — Макар че това ще бъде такъв живот, та вие сам ще предпочетете да умрете.

И после изведнаж добави с променен тон:

— Я по-добре признайте си. Признайте си и аз тържествено ви обещавам, че тутакси ще ви върнем. Няма какво да ви правим тука. Не сте успели да изконсумирате никакво престъпление, така че направо ще ви върнем.

— Но разберете, за бога, че няма какво да признавам! — изкрещях аз, излязъл от кожата си. — Казах ви самата истина: избягах, за да живея свободно! Избягах, защото нямаше живот за мене оттатък! Избягах, избягах, разбирате ли!

Човекът вдигна към мене пълната си ръчица, сякаш за да се предпази от истерията ми, а с другата натисна звънеца на бюрото си.

— Изведете го!

Пазачът ме изведе и ме блъсна в гърба, за да ми даде вярната посока, и аз поех по дългия пуст коридор, като се опитвах да се оправя в мислите си. А някакъв смътно познат остър глас ми шепнеше подигравателно в ухото: „Върви да се оплачеш на баща си и на майка си!“

Това бе станало към обед, а сега е вечер и още никой не ме е потърсил. Сякаш всички са забравили за мене освен моя съквартирант, който не пропуска да ми напомня през пет минути, че съм предател. Всички са забравили за мене. И все пак сигурен съм, че опитам ли да заспя, тутакси ще дойдат да ме събудят.