Читать «Разплата» онлайн - страница 5

— Не ядеш много — отбеляза Флори. — И ми се струваш отслабнал.

— Нямам апетит — каза той.

— Колко пушиш?

— Колкото си искам.

Пийт беше на четиридесет и три, но изглеждаше по-възрастен — поне според сестра му.

Гъстата му тъмна коса побеляваше над ушите, а на челото му се образуваха дълги бръчки. Енергичният млад мъж, заминал на война, бе остарял твърде бързо. Спомените и бремето му бяха тежки, но той не ги споделяше. Ужасът, който беше преживял, не беше тема за разговор, не и за Пийт.

Веднъж месечно се насилваше да попита сестра си как върви писането. През последното десетилетие няколко нейни стихотворения бяха публикувани в неособено известни литературни списания. Въпреки липсата на успех тя постоянно досаждаше на брат си, на децата му и на малкия си кръг от приятели с новостите около писателската си кариера. Не спираше да нарежда за своите „проекти“ или за някакви редактори, които много харесвали стиховете й, но просто не намирали къде да ги публикуват, или за писмата, които й пращали почитатели от цял свят. Почитателите й изобщо не бяха много и Пийт предполагаше, че писмото от някаква заблудена душа в Нова Зеландия отпреди три години все още е единственото с клеймо от чужбина, което Флори бе получила.

Той не си падаше по поезията и се отказа напълно от нея, след като по принуда прочете стихотворенията на сестра си. Предпочиташе прозата, особено романите на авторите от Юга, най-вече на Уилям Фокнър, с когото се бе запознал преди войната на коктейл в недалечния град Оксфорд.

Днес сутринта нямаше време да говори за поезия. Беше изправен пред чудовищен и грозен избор, който не можеше нито да избегне, нито да отлага.

Избута чинията с недоядената храна и допи кафето си.

— Беше ми приятно, както винаги — каза той с усмивка и стана от масата.

Благодари на Мариета, облече си якето и си тръгна. Мак го чакаше на предните стълби. Флори излезе на верандата да го изпрати и докато се отдалечаваше, Пийт й махна, без да се обръща.

Когато стъпи на черния път, той ускори крачка, за да преодолее сковаността след половинчасовото седене. Слънцето пресушаваше росата, натежалите памукови семенници бяха провиснали от стеблата и подканяха да бъдат обрани. Пийт продължи да крачи — самотник, чиито дни бяха преброени.

Нинева беше в кухнята, а на печката вреше последната тенджера домати за консервиране. Той я поздрави, наля си прясно кафе и го отнесе в кабинета си, където седна на бюрото и подреди документите си. Всички режийни разходи бяха платени. Всичките му банкови сметки бяха редовни. Извлеченията показваха, че разполага с доста средства. Написа кратко писмо на жена си, адресира го и залепи марка. Пъхна чекова книжка и няколко папки в едно куфарче и го остави до бюрото. От долното чекмедже извади своя револвер „Колт“ четиридесет и пети калибър, провери дали всички гнезда са пълни и го пъхна в джоба на якето си.

В осем часа каза на Нинева, че отива в града, и я попита има ли нужда от нещо. Нямаше, затова Пийт слезе от предната веранда, следван от Мак. Отвори вратата на чисто новия си пикап форд и Мак скочи на мястото до шофьора. Кучето рядко пропускаше пътуване до града и днес нямаше да бъде по-различно, поне за него.