Читать «Ибрахим и Хатидже» онлайн - страница 408

Не трябваше ли Хатидже да пламне и да изгори, когато чу, че са устроили капан на Ибрахим, че е умрял, че е убит? Тя обаче не усети нищо подобно. Само пропадна в тази мрачна бездна. Толкоз. Летеше из мрака. Плуваше. Очакваше някъде в далечината да се появят червените пламъци на ада. За Хатидже нямаше рай. Нямаше къде другаде да отиде, освен в ада.

— Султанке!

Кой е? Познаваше този глас, но не виждаше човека.

— Аз съм. Джевахир.

— Господи! Къде си?

— Тук съм, султанке. В рая. Чакам те.

— За мен няма рай, Джевахир!

Мракът я притискаше отвред все повече и повече.

— Забрави ли? — попита невероятно топъл глас, като сън. — Забрави ли легендата за Бялата роза, красива моя султанке? И Славеят, който, воден от желание да докаже колко е предана любовта му, забил в гърдите си острия шип на Розата…

— Славей мой!

Хатидже чу собствения си глас:

— Славей мой!... — Това не беше шепот, не беше стон, беше вик. — Къде си, Славей мой? Вземи ме и мен при себе си!

— Ние умряхме, моя Роза! Умрели сме.

— Аз отдавна умрях, Фехим!

Господи, нарече го по име. Усети цялата да се изпълва с щастие, въпреки болката, самотата, мрака и отчаянието.

— Заблуждаваш се, моя Бяла роза! Ти си жива! Ти ще живееш!

— Не искам! Аз искам да се съберем с теб, мой Славей! С моята обезглавена Джевахир!

Гласът се отдалечаваше.

— Стой! Почакай! — изкрещя в паника Хатидже. — Не отлитай, Славей мой! Не оставяй тук своята Хатидже!

Но не я послуша. Гласът постепенно се отдалечи и изчезна някъде в мрака.

Внезапно Хатидже видя отпред собствената си ръка. Изуми се. Това нейната ръка ли беше? Или клонка от роза? Клонка с бодли! Клонка, всмукала кръвта на Пойния славей.

Как можа да я види в тази черна тъмнина? Господи… Напред, но много напред… някаква светлина? Червените пламъци на ада ли? Напрегна се да я види по-добре. Не, това… това не беше пламтящият в червено огън, това беше светлината на деня. Насред мрака се раждаше светлина. Хатидже се връщаше от брега на смъртта.

— Султанчице! — плачеше някой до нея.

— Небиле?

— Султанчице моя!

Хатидже различи разтревожените лица, надвесени над нея. Храброто лице на Мехмед шах. Дъщеря ѝ Фюлане… Дочу бърборенето на най-малката от тях принцеса.

Ето това ѝ каза нейният Поен славей: „Жива си. Ще живееш!“.

Хатидже се опита да им се усмихне. „Хей, съдба! — изкрещя отвътре цялата ѝ разбунтувана душа. — Съдба! Чуй моя глас! Аз те предизвиквам! Изстреляй срещу мен колкото още стрели са ти останали! Да изсвистят и колкото куршуми още имаш! Ако искаш, засипи ме с топовни гюлета, светкавици и гръмотевици. Няма да ти се предам! Аз съм Хатидже — дъщерята на султан Селим хан! Жестокия — така наричаха баща ми. А аз съм Томирис Едже. С оголен ятаган се хвърлям срещу теб. Виж ме, жива съм! И ще живея! Ако на това живот му викат — аз живея. Дори да кажеш: „Че това живот ли е?“ — ще приема. И да не живея — мен ме има!“

Информация за книгата

This book is published with the support