Читать «Уейуърд» онлайн - страница 16

Чувството, че не си толкова ужасно сам.

Че не си от последните представители на своя вид, на човечеството.

Стрелката на таблото пълзеше към 110 км/ч, двигателят ревеше.

Вече беше профучал покрай знака за остър завой.

Наби спирачки и политна напред, когато колата поднесе и спря на завоя. Отби от пътя, изключи двигателя, слезе.

Подметките на ботушите му задраскаха по асфалта.

За момент се поколеба при отворената врата, загледан към „Уинчестър ’97“ в стойката над седалките. Не искаше да взима пушката заради посланието, което щеше да отнесе тя на Маккол. Не искаше и да я оставя, защото гората бе тъмна и страшна, а светът, с който граничеше тя, беше враждебен отвъд всякакви представи. Доколкото знаеше, никога досега не бе имало пробив на оградата, но за всяко нещо си има първи път и да излезеш невъоръжен сред тези дървета посред нощ си беше чисто предизвикване на закона на Мърфи.

Наведе се в купето, отвори жабката и напълни джобовете си с патрони. После свали пушката от стойката. Беше тип помпа с приклад от орехово дърво и с отрязани трийсет сантиметра от цевта.

Зареди пет патрона, вкара един в цевта и остави ударника наполовина вдигнат — най-близкото подобие на предпазител при това чудесно оръжие-динозавър.

Метнал пушката на рамо, Итън слезе от пътя и пристъпи между дърветата.

Тук беше по-студено, отколкото в града.

Мъглата се стелеше като одеяло над земята.

Луната още не се беше показала над отвесните скали.

Под дърветата цареше почти пълен мрак.

Итън включи фенерчето и навлезе в гората. Опитваше се да върви колкото се може по-направо, за да може да намери обратния път до шосето.

Първо чу електрическото бръмчене, прорязващо мъглата като постоянен басов тон.

Профилът на оградата се появи в далечината.

Крепостен вал, минаващ през гората.

Когато приближи, започна да различава детайлите.

Пилони с височина седем и шейсет, разположени на двайсет и три метра един от друг. Опънати между тях проводници, поддържани на всеки три метра от разделители. Кабелите бяха дебели два сантиметра, с шипове и поставени между бодлива тел.

Във вътрешния кръг на Пилчър течеше дебат дали оградата ще продължи да си върши работата в случай на прекъсване на тока — дали височината й и бодливата тел ще са достатъчни, за да държат абитата на разстояние. Итън смяташе, че едва ли нещо би могло да попречи на няколко хиляди изгладнели абита да минат през нея, стига да искат — независимо дали има електричество, или не.

Спря на метър и половина от жиците.

Отчупи два ниско надвиснали клона и отбеляза мястото с X.

И тръгна на изток, успоредно на оградата.

След около четиристотин метра спря и се ослуша.

Чуваше постоянното бръмчене.

Собственото си дишане.

Звук на нещо, движещо се през гората от другата страна на оградата.

Стъпки в боровите иглички.

Изпукване на съчки.

Елен?

Аби?

— Шерифе?

Гласът изпъна гърба на Итън, сякаш бяха пуснали ток по гръбнака му, и той свали пушката и насочи дулото към Питър Маккол.