Читать «Гилдията на магьосниците» онлайн - страница 2

„Проклети да са стражите – помисли си тя. – Дано ботушите им се напълнят с отровни фарини”¹. В съзнанието й изникнаха имената на няколко по-добродушни стражници, но тя не беше в настроение да прави изключения.

Сония повлече крака редом с тътрещите се фигури и стигна до по-широката оживена улица. От двете й страни се издигаха двуетажни и триетажни сгради. От прозорците на горните етажи надничаха лицата на любопитните им обитатели. Един добре облечен мъж държеше в ръцете си малко момче, което наблюдаваше движещите се отдолу хора. Мъжът сбръчи презрително нос и когато ги посочи с пръст, момчето също изкриви лице, сякаш бе лапнало нещо противно. Сония ги погледна: „Няма да изглежда толкова самодоволен, ако разбия прозореца им с камък”. Огледа се апатично, но не откри никакви камъни наоколо, всичките бяха скрити под кишата.

Няколко стъпки по-нататък тя забеляза двама стражници, застанали до входа на една странична улица. Облечени с твърди доспехи от парена кожа и железни шлемове, те изглеждаха два пъти по-едри от просяците, които наблюдаваха. В ръцете си държаха дървени щитове, а на коланите им висяха кебини – железни пръти, които бяха използвани вместо тояги, но имаха по една метална кука, прикрепена точно над дръжката, чието предназначение беше да улавя ножа на нападателя. Сония сведе поглед към земята и мина покрай двамата мъже.

–... да ги спрем, преди да са стигнали до площада – казваше единият стражник. – Около двайсетина са. Водачът на бандата е едър мъж. Има белег на врата и...

Сърцето на Сония прескочи един удар. Възможно ли беше...?

На няколко стъпки от стражите се виждаше една скрита врата. Сония се плъзна в плитката й ниша и извърна глава, за да огледа по-добре двамата мъже, но подскочи, щом зърна две тъмни очи, които я наблюдаваха откъм вратата.

Оттам я гледаше една жена, ококорила очи от изненада. Сония отстъпи назад. Непознатата също се отдръпна и се засмя в отговор на стреснатия смях на Сония.

Това беше просто отражение! Сония протегна ръка и пръстите й докоснаха полирания метал, прикрепен към стената. Върху металната плоча беше гравиран някакъв надпис, но тя не познаваше толкова добре буквите, за да разбере какво точно пише.

Сония се вгледа в отражението си. Слабо лице с хлътнали бузи. Къса тъмна коса. Никой не я беше наричал красива. Стига да поискаше, все още можеше да мине за момче. Леля й каза, че прилича повече на отдавна починалата си майка, отколкото на баща си, но Сония подозираше, че Джона просто не иска да вижда приликите с напусналия ги зет.

Сония се наведе към отражението си. Майка й беше красива. „Може би ако си пусна косата дълга – помисли си тя, – и облека нещо по-женствено...”

... о, не си прави труда. Тя изсумтя подигравателно и се извърна настрани, ядосана на себе си заради това, че е позволила да я разсеят подобни фантазии.