Читать «Сянката» онлайн - страница 69

Така или иначе обаче това бе най-близкото до дом, с което разполагаше. А и трябваше да признае, че огромните мазета и дългите заплетени коридори бяха идеални за нуждите му. Относителната ѝ невидимост пък бе допълнителен плюс. Така шансът някой да започне да си тика носа в неговите дела бе минимален.

Никога нямаше да открият децата.

Когато влезе вътре, влагата и мирисът на мухъл го връхлетяха без предупреждение. Хей, стопанин, тук сме, нямаме намерение да си ходим скоро, ти къде се губи толкова време, ние покрихме още две-три стени, изпълнихме със смрадта си още две-три стаи, ела да ти се похвалим… За момент се зачуди дали щеше някой ден да намери кураж да срине дъртата вещица. Едва ли.

Обутите му в пантофки с Мики Маус крачета се плъзгаха по вехтия под, без да издават и намек за шум. Дори когато заслиза по прогнилите стълби, водещи към главното мазе, тишината продължаваше да струи наоколо, гъста и необезпокоявана от векове. Едва когато в дъното на коридора започнаха да се мержелеят очертанията на клетката, безмълвието отстъпи неохотно, избутано встрани от детските хлипания, просмукали се в стените. Къде съм, пуснете ме, моля ви, мама и татко имат пари, ще ви платят… Несвързаните брътвежи прелитаха покрай ушите му като суграшица в първите дни на зимата: прекалено незначителни, за да ги вземеш на сериозно, но все пак неприятни и дразнещи. Никой от малките пикльовци, минали през това мазе, не знаеше какво е да си нещастен в истинския смисъл на думата, но въпреки това цивреха, като че ли светът свършваше след една-две минути, а мама и тати ги няма наоколо, за да ги нахранят и да им сменят нааканите гащи за последно… Жалко. Отблъскващо и жалко.

Когато стигна до клетката, отначало с труд различи къде точно е детето. Щом очите му пропривикнаха с тъмнината обаче, го забеляза. Беше се свряло в купчината парцали, които трябваше да му служат за чаршаф, завивка и възглавница едновременно.

– Ей, ти! – Детето се сепна и замига уплашено насреща му. Никога не си даваше труда да помни имената им. За него те бяха просто инструменти, а кой кръщава гаечните си ключове? – Стани и ела насам. Не се страхувай, днес е щастливият ти ден.

Малкият в първия момент не повярва на ушите си, но когато чу как клетката се отключва и вратата ѝ се отваря със зловещо скърцане, се изправи и с труд се завлече навън. Когато успя да разгледа похитителя си, очите му се отвориха широко, зениците му се разшириха, а устата му започна да бълва несвързани звуци в опит да събере в изречение натрупалите се емоции:

– Ъ… а… и… ъ…

Да, да, това си ти, голяма работа, не си ли виждал огледало? Раздразнението изпълни за миг съзнанието му и също толкова бързо се оттече извън тялото му. Сложи ръка на челото на хлапето. То затвори уста толкова рязко, че едва не си прехапа езика. Очите му се разфокусираха и се зареяха някъде в неопределеността. Когато го подтикна да тръгне по обратния път, то се заклатушка, без да се противи… и очевидно без да знае къде изобщо отива.