Читать «Сянката» онлайн - страница 67

– Ами ти, младежо? Какво предлагаш? Защо не плямпаш като мизерните си събратя, а мълчиш, сякаш дяволът ти е отнел езика?

– В действителност е точно обратното, сър – от него съм го взел – ухилих се аз, стараейки се да не изглеждам твърде щастлив. Бездарията винаги се ядосваха при вида на някой, който е щастлив – вероятно защото повечето от тях никога не разбираха какво е истинско щастие.

– И какво искаш да ми продадеш с този твой език, дошъл от дявола, синко?

– Какво ще иска почитаемият господин? Стил, диалог, метафори…?

– Имам усещането, че криеш нещо под масата, младежо… че пазиш нещо за самия край на пазарлъка. Затова дай да пропуснем частта с залъгалките и да започнем сериозния разговор, какво ще кажеш?

Почти успях физически да почувствам високомерието му – хладно, мокро като сополива кърпа и омерзително като допир на плужек до кожата ти…

– Предлагам ти въображението си – преди да успея да се овладея, изтърсих аз.

Въздишката на изненада и неверие се проточи из Улица „Фантазия“ като порив на есенен вятър из запустяла къща. Всички надигнаха очи, за миг избистрени от мъглата на отчаянието, глада и безизходицата. Във всички се четеше един неизказан въпрос: „Наистина ли???“.

Сър Джоузеф изглеждаше не по-малко потресен.

– Помисли си пак, малчо – промълви той с леко по-земен тон, сякаш изумлението му го бе смъкнало от облаците, където го бе издигнало собственото му самолюбие.

– Защо не, Брансуърт? – заизливаха се думите от мен като порой. – На вас ще ви е от полза: като знам колко сте я закъсали откъм вдъхновение, и генетична мутация на мозъка няма да ви спаси от позора. Трябва ви моята фантазия… нуждаете се от нея… мога да усетя как мислено треперите от вълнение – като наркоман при вида на спринцовка или като хетера при вида на пълна кесия. Аз ще ви я дам – вземете я цялата! Това е все едно да се опитам да ви продам морето – колкото и да черпите от него, то няма да се изпразни; единствено вие ще се изморите и ще получите удар от непрестанното гребане. Но дори и фантазията ми един ден да пресъхне, аз вече нямам нужда от нея. Хората отдавна престанаха да я търсят, тя седи в мозъка ми и мухлясва там, трови го с гангренясалите си от обездвижване крайници… но тя не е виновна – виновни са консуматорите, които не искат вкусна храна в мрачна опаковка; виновни са тези, които купуват вашите безвкусици, обвити в безвкусен евтин станиол и полети с още по-безвкусен захарен сироп; виновни са тези, които плащат, за да получат нещо, което е негодно за употреба – о, да, те знаят това, те не го и употребяват, а просто го оставят на рафта с останалите безвкусици, където събира прах и личинки, но въпреки това, дори и прашасало, пак си остава модерно и желано… Затова вземете цялата ми фантазия, Брансуърт! Бъдете мъж обаче и си платете! Защото с хонорара за една страница от вашите тоалетни писания ние, истинските автори, ще преживяваме дълго… дори, да се надяваме, може би достатъчно дълго, за да станем свидетели на това как писарушки като вас ще бъдат изхвърлени в канализацията на литературата. И тогава, о, тогава, когато осъзнаем, че сме доживели до момента на нашето признание благодарение на вашите смрадливи пари, с които сте си купили малко талант изпод тезгяха… затова си струва да дадеш дори повече от фантазията си!