Читать «Сянката» онлайн - страница 15

– Хм, чувствам, че биеш нанякъде...

– Разбира се – подсмихна се Джаред. – Нека ти покажа нещо...

Той се изправи, поизтупа окъсания си и омазан с какво ли не гащеризон и се насочи към една от съседните маси. Там седеше ослепително руса ригелианка с форми, които постепенно докарваха тих инфаркт на посетителите на „Звездното драконче“. Джаред седна до нея, размениха няколко думи, които не можах да уловя, независимо, че бях напрегнал слуха си до краен предел, след което тя написа няколко цифри на салфетката си, целуна я, целуна и него така, че сексуалното напрежение в кръчмата вече можеше да се реже с нож, след което стана и си замина. Мъжката половина от клиентелата въздъхна разочаровано.

– Една-единствена дума, Роналд – симбиоза! – тръшна се отново на стола си Джаред и махна на сервитьора за поредната доза метанолов субстрат. – Малките вирусчета се шматкат насам-натам из Вселената, тихомълком нарушавайки наложената им карантина, виждат свят, разширяват познанията си... а аз се уреждам с най-красивите мацки. Всички печелят.

– Не те ли е страх, че някой ще те разконспирира?

– Не вярвам, друже... Никой не го е грижа за Джаред, Междугалактическия Скитник. Кой би повярвал, че нещо толкова опърпано като мен е успяло да прокара мост на комуникация между две тотално различни галактически култури? Аз съм пияница, пройдоха и окаяник – това виждат хората в мен. А и досега не съм срещал човек, който да споделя моето виждане за общуването и връзките. Симбиоза, приятелю. Запомни го от мен. Всичко е симбиоза.

Джаред глътна на екс остатъка от чашата си и стана.

– До следващата ни среща, Рони! – махна той с ръка и се заклатушка към изхода. – И дано тогава си си купил по-нормални цигари, че тая твоята отрова ми изгори дробовете...

– Добре – въздъхнах примирено аз. В крайна сметка, наистина беше така: ако човек иска да слуша добър разказвач, трябва да играе по неговата свирка. Симбиоза, какво да се прави...

„Спокойствие“, Инкорпорейтид

– Господин Роджърс, ако знаете само колко се радвам да ви видя! – посрещна го с широка усмивка възпълничкият джентълмен, с когото бяха говорили преди около час по телефона. „Джентълмен“, защото някак си не му се обръщаше езика да го нарече по друг начин още докато гласът му се лееше солидно и някак си успокояващо от телефонната слушалка.

Човек незабавно си го представяше със строг костюм (Армани или нещо друго с петцифрена цена), папийонка, идеално поддържан маникюр и или розенкройцерски копчета за ръкавели, или масонска значка в ревера на сакото. И в общи линии не се бе оказал далеч от истината. Някак си не вървеше да опошляваш подобно солидно излъчване с тривиалното „господин Тътъридж“. „Ваше Светейшество“ – да. Или поне в краен случай „Ваше Великолепие“.

Роджърс се прокашля и с риск да прозвучи смешно, все пак опита да започне по обичайния начин:

– Здравейте, господин Тътъридж. Радвам се да се запознаем – вече на живо...

– Моля ви, моля ви, удоволствието е мое – продължаваше да сипе слънчеви лъчи от усмивката си джентълменът. Той стана иззад масивното бюро, което сигурно заемаше половината кабинет, ако не и повече, приближи се със ситни стъпчици, сякаш танцуваше, стисна ръката на Роджърс и го подкани да седне в не по-малко внушителното кресло, подобно на кралски трон.