Читать «В служба на злото» онлайн - страница 294

– Ето там е – каза той, като сочеше трескаво отсрещната страна на най-обширния пазарен площад, който беше виждал, пълен с хора около сергиите. При скоростта, с която Пищяла премина по периферията на пазара, няколко души се намръщиха, а един мъж с платнен каскет размаха юмрук срещу шофьора с белег, каращ така лудешки из кроткия център на Машам.

– Паркирай тук, тук някъде! – каза Страйк, като зърна две тъмносини бентлита, украсени с бели панделки, спрели в далечния край на площада. Шофьорите им си приказваха, свалили фуражките си под слънцето. Огледаха се, когато Пищяла удари спирачки. Страйк мигом откопча колана си; виждаше кулата на църквата над короните на дърветата. Зави му се свят, без съмнение заради четиресетте цигари, които трябва да бе изпушил тази нощ, липсата на сън и шофирането на Пищяла.

Страйк забързано измина няколко крачки, преди да се втурне назад към приятеля си.

– Чакай ме тук. Може и да не остана.

Отново закрачи покрай зяпналите го шофьори, като нервно оправяше вратовръзката си, а после си припомни състоянието на лицето и костюма си и се зачуди за какво ли си прави този труд.

С куцукане влезе през портата и прекоси празния църковен двор. Внушителната църква му напомни „Свети Дионисий“ в Маркет Харбъро, когато двамата с Робин бяха приятели. Тишината, надвиснала над спящото, осветено от слънцето гробище, му се стори зловеща. Мина покрай странна, почти езическа на вид колона, покрита с гравиран текст, и се приближи към тежките дъбови врати.

Хвана бравата с лявата си ръка и спря за секунда.

– Какво пък, давай – прошепна си под нос и я отвори безшумно, колкото можеше.

Посрещна го мирис на рози: бели йоркшърски рози украсяваха колоните и висяха на кичести букети в края на изпълнените с хора пейки. Ивици от яркоцветни шапки се бяха ширнали чак до олтара. Почти никой не погледна Страйк при влизането му, макар че тези, които го сториха, задържаха поглед върху него. Той пристъпи покрай задната стена и застана в далечния край на пътеката.

Робин беше с диадема от бели рози в дългата си коса на вълни. Не носеше гипсовата превръзка. Дори от това разстояние той виждаше дългия морав белег отзад на ръката й над лакътя.

– Робин Вениша Елакот – прозвънтя гласът на невидимия викарий, – вземаш ли този мъж, Матю Джон Кънлиф, за свой законен съпруг да го обичаш и подкрепяш от този ден нататък...

Изтощен, напрегнат, приковал очи към Робин, Страйк не обърна внимание, че е застанал твърде близо до цветна украса, поставена върху фина бронзова стойка с форма на лале..

– ... в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта...

– О, по дяволите – откъсна се от устата на Страйк.

Стойката с украсата, която бе закачил, се устреми сякаш на забавен каданс към пода и падна върху него с оглушителен трясък. Гостите и двойката пред олтара се обърнаха да погледнат назад.

– Аз... Боже мой, съжалявам – пророни отчаяно детективът.

Някъде в средата на църквата се разсмя мъж. Повечето гости веднага обърнаха обратно погледи към олтара, но неколцина останаха втренчени в Страйк, преди да си припомнят за какво са тук.