Читать «Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша» онлайн - страница 14

Свещеникът страж не ми обърна внимание. Прокара пръсти по капака и дъното на кутийката, отвори я, помириса съдържанието, проучи похлупака, после я затвори и ми я подаде, без да обели дума. Издърпах я от ръката му.

– Благодаря – казах кисело. – Благодаря и на теб, Давид.

Но той вече седеше приведен над четивото си и изглеждаше напълно погълнат от него. Само дето толкова здраво стискаше перодръжката, че очаквах всеки момент тя да се прекърши.

ЖЕНЯ МЕ ЧАКАШЕ в Котлето – просторна, почти съвършено кръгла пещера, откъдето се осигуряваше храната за всички в Бялата катедрала. Заоблените ù стени бяха осеяни с каменни огнища, напомнящи за древното минало на Равка и даващи повод на кухненския персонал да се оплаква, че изобщо не са удобни като готварските печки и облицованите с плочки фурни, които ползвали на повърхността. Гигантските шишове бяха пригодени за едър дивеч, но до готвачите рядко стигаше прясно месо. Вместо това те предлагаха осолено свинско, яхния от кореноплодни и някакъв странен хляб, приготвен от едромляно сивкаво брашно с лек дъх на череши.

Готвачите почти бяха свикнали с Женя – най-малкото вече не се стряскаха и не започваха да шушнат молитви, щом я видеха. Заварих я да се грее на едно от огнищата в най-отдалечения край на пещерата. Това лека-полека се бе превърнало в нашето място и готвачите редовно ни оставяха там малко гърне каша или супа. Щом приближих, съпровождана от въоръжения ескорт, Женя умишлено остави шамията ù да се плъзне надолу по раменете и стражите ми тутакси се заковаха на място. Тя завъртя единственото си оцеляло око и изсъска като котка. Охраната изостана и се скупчи при изхода.

– Прекалих ли? – попита тя.

– Точно колкото трябваше – отвърнах, възхищавайки се на промяната в нея. Щом можеше да се надсмива над тези глупаци, които се стряскаха от вида ù, това беше добър знак. Макар мехлемът на Давид да помагаше за белезите ù, бях готова да се закълна, че главната заслуга за промяната на Женя принадлежеше на Тамар.

Седмици наред след пристигането ни в Бялата катедрала Женя отказваше да напусне килията. Просто лежеше в тъмното и не помръдваше. Неизменно съпровождана от стражите, аз ù приказвах, придумвах я, опитвах се да я разсмея. Никаква полза. В края на краищата Тамар беше тази, която я примами навън, настоявайки, че Женя би трябвало да се научи поне да се отбранява.

– Теб пък какво те е грижа? – мърмореше отначало Женя, завивайки се презглава.

– Не ме е грижа, но не можеш ли да се биеш, ставаш пречка за останалите.

– Все ми е тая дали ще ме ранят.

– Но не и мен – възпротивих се.

– Алина трябва собствения си гръб да пази – намеси се Тамар. – Не може все теб да варди.

– Никога не съм я молила.

– Ама наистина, няма ли да е най-добре да получаваме само онова, за което сме помолили? – сопна се Тамар. После взе да я щипе, ръчка, но главно за да я дразни, докато най-накрая Женя склони да се измъкне от завивките и да получи един-единствен урок по самозащита: на четири очи, далеч от останалите, само в присъствието на свещениците стражи.