Читать «Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша» онлайн - страница 8

Спрях пред стълбището.

– Ханджията определено никак не ни харесва – казах.

Мал вече се качваше нагоре.

– Може и така да е, затова пък няма нищо против парите ни. А нали и без това си тръгваме след няколко дни.

Опитах да се отърся от тревожното чувство. Цял следобед се чувствах някак неспокойна и нащрек.

– Хубаво – промърморих, следвайки Мал нагоре по стълбите, – ама я за всеки случай ми припомни как беше „ти си задник“ на керчански.

– Йер фин азел.

– Честно?

Мал се разсмя.

– Първото нещо, което научаваш от моряците, е да ругаеш.

Вторият етаж на страноприемницата беше в още по-незавидно състояние от пивницата долу. Чергите бяха избелели и протрити, а в сумрачния коридор се носеше миризма на готвено зеле и тютюнев дим. Всички врати към стаите бяха затворени и докато минавахме покрай тях, отвътре не се чу нито звук.

Тишината ми се стори зловеща. Утеших се, че всички наематели може да са излезли някъде по своите си дела.

Единствената светлина в коридора идваше откъм мръсния прозорец в дъното. Докато Мал се помайваше с ключа пред вратата, надникнах през зацапаното стъкло към каруците и двуколките, които трополяха долу. Под един балкон оттатък улицата стоеше мъж и втренчено наблюдаваше страноприемницата. Непрекъснато попипваше колана и ръкавите си, сякаш дрехата му е нова и не му е съвсем по мярка. Щом очите му срещнаха моите през мътното стъкло, стрелна поглед встрани.

Внезапно ме прониза страх.

– Мал – прошепнах и посегнах да го спра.

Но вече беше твърде късно. Вратата рязко се отвори.

– Не! – изкрещях. Изстрелях ръце нагоре и около нас избухна светлина, която заструя ослепително из целия коридор. После някакви груби ръце ме сграбчиха и извиха моите на гърба. Повлякоха ме навътре в стаята, въпреки че ритах и се съпротивлявах отчаяно.

– А сега се успокой – обади се някъде откъм ъгъла студен глас. – Ще ми е неприятно, ако трябва да изкормя приятелчето ти толкова скоро.

Времето сякаш изведнъж забави своя ход. Лека-полека започнах да различавам занемарената стая, ниския таван, очукания леген върху паянтовата маса и прашинките, които танцуваха в тънкия лъч светлина, играещ по острието, опряно в гърлото на Мал. Презрителната усмивка на мъжа, който държеше ножа, ми беше до болка позната. „Иван!“. Имаше и други, мъже и жени, пристегнати в сюртуци и бричове на земски търговци и работници, но аз познавах лицата им от едно друго време, когато все още се числяха към Втора армия. Всичките бяха Гриша.

Отзад, притулен в сенките и разположен върху паянтовия стол като на трон, седеше Тъмнейший.

За миг в стаята се възцари тишина. Нищо не помръдваше. Долавях дишането на Мал, шума от провлечени стъпки. Чух някакъв човек на улицата да поздравява някого. Не можех да откъсна очи от ръцете на Тъмнейший – дългите му бели пръсти лежаха небрежно отпуснати върху подлакътниците на стола. Хрумна ми глупавата мисъл, че никога не съм го виждала облечен като обикновен човек.

След това с болезнена яснота осъзнах какво се случва в момента. Това ли беше краят?! И всичко щеше да свърши дори без най-малка съпротива?!