Читать «Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша» онлайн - страница 5

Равка отдавна остана далече зад гърба ни. Ускорих крачка и скоро се озовах на площада, където всяка вечер се срещахме с Мал. Забелязах да ме чака облегнат на ръба на фонтана и да приказва със земския си приятел, с когото се сближиха покрай работата на доковете. Как му беше името... Джеп може би? Или пък Джеф?

Бълващ от четири чучура едновременно, фонтанът имаше по-скоро практична, отколкото декоративна функция. В голямото му корито идваха да перат дрехите си момичета и слугини от големите къщи. Точно сега обаче жените бяха забравили за накиснатото пране. Всички зяпаха Мал. Не ги виня – трудно можеше да му се устои. Косата му беше пораснала доста и вместо късата войнишка подстрижка сега по врата му се спускаха чупливи кичури.

Ризата, наквасена от пръските на фонтана, беше плътно прилепнала към кожата му с бронзов загар след дългите дни под открито небе сред морето. Той беше отметнал глава назад, смееше се от време на време на думите на приятеля си и, изглежда, нехаеше за закачливите усмивки, с които го удостояваха жените.

„Сигурно толкова е привикнал на женско внимание, че вече дори не го забелязва“, помислих си ядно.

Щом срещна моя поглед обаче, той засия и ми помаха. Перачките извиха вратове към мен, после се спогледаха недоумяващо. Ясно ми е какво видяха: някакво мършаво момиче с лишена от блясък кафеникава коса и хлътнали бузи, чиито пръсти са вапцани в оранжево от бране на юрда. Открай време не бях от онези, които събират мъжките погледи, но седмиците, през които не използвах своята сила, също си казваха думата. Напоследък нито се хранех, нито спях добре, а и постоянните кошмари не ми помагаха особено. Лицата на жените казваха същото: какво търси момче като Мал при тая?!

Изпънах рамене и се постарах да не им обръщам внимание, докато Мал ме прегръщаше и ме придърпваше плътно към себе си.

– Къде се дяна? – пита. – Вече взех да се тревожа.

– Издебна ме група разярени мечки – прошепнах близо до ухото му.

– Пак ли се загуби.

– Това пък откъде ти хрумна.

– Нали помниш Джес? – попита той и кимна към приятеля си

– Как я вървиш? – обърна се към мен на развален равкански Джес и протегна ръка. Мрачното му изражение ми се видя доста пресилено.

– Много добре, благодаря – отвърнах му на земски.

Той не отвърна на усмивката ми, а леко ме потупа по ръка. Определено ми се стори странен.

Побъбрихме още известно време, но знаех, че Мал усеща моето нетърпение. Не обичах да се заседявам на показ за дълго. Най-накрая се сбогувахме и преди да се разделим, Джес ми хвърли още един мрачен поглед.

После се наведе към Мал и му прошепна нещо на ухото.

– Какво ти каза? – попитах, докато го гледахме как се отдалечава през площада.

– А? О, нищо особено. Знаеш ли, имаш цветен прашец по веждите. – Той протегна ръка и нежно го бръсна.

– Откъде знаеш, че не съм си го сложила нарочно.

– Прощавай, моя грешка.

Тръгнахме да си ходим. Докато минавахме покрай една от перачките, тя се наклони към нас, а телесата ù преляха навън от пазвата.

– Ако ти дойде до гуша от кожа и кокали, имам с какво да те утеша – провикна се тя към Мал.