Читать «Вкусът на мечтите» онлайн - страница 5

— Не вижда. Чувства. Студено в стая на Олдси.

Джоузи облекчено въздъхна:

— Сутринта отворих прозореца, затова е студено. — Усмихна се и добави: — Не си прави труда да пускаш прахосмукачка в моята стая. Мама вече е в дневната.

— Олдгрет долу?

— Да, Маргарет е долу. — Джоузи си помисли, че поне за известно време двете няма да стъпят в стаята й. Майка й обичаше да наблюдава как прислужницата чисти. А Хелена, доколкото й позволяваше бедният речник, обичаше да разказва най-новите клюки от източния район на градчето, където се намираше Католическият културен център — обществено заведение, към което протестантката Маргарет проявяваше жив интерес.

Прислужницата се захвана да намотава кабела на прахосмукачката, а Джоузи влезе в стаята си. За да угоди на майка си, на закуска беше хапнала само купичка мюсли със сушени боровинки. Втренчи се в дрешника и стомахът й закъркори. Храната й беше там. Вкусната й храна.

Тайното помещение всъщност беше дрешникът на съседната стая, скрит от грамаден и много тежък скрин, заемащ почти цялата стена, който бе семейна реликва на рода Чирини. Като малка бе открила съвсем случайно вратата между двете помещения — имаше навик да се затваря в дрешника и да се тъпче с шоколадчетата, напъхани в джобовете й. По онова време се криеше там само за да разтревожи майка си, но сега убежището й беше претъпкано със списания, евтини любовни романчета и всякакви сладкиши. Купища сладкиши. Масленки, орехови ролца, сусамени пръчици с карамел, целувки, еклери, лешникови бисквити, меденки, натрупани едно върху друго кашончета с маслени кексчета. В скривалището миришеше на захар, шоколад и целофанови опаковки — миризма, напомняща за Хелоуин, която действаше успокояващо.

Тя си свали палтото и заедно с чантата си ги остави на кушетката, после се приближи до дрешника. Приглади с длани късметлийския пуловер, пожела си натрапницата да е изчезнала и отвори вратата.

— Май чух слугинята да нарича теб и майка ти Олдси и Олдгрет, а? — изкиска се Дела Лий.

Разбира се, че й се беше сторило смешно. Някои наричаха Джоузи и майка й сестрите Чирини. Маргарет беше родила дъщеря си сравнително късно. Джоузи беше едва на двайсет и седем и бе нелепо да я мислят за старица, но я сравняваха с Маргарет, която навремето беше най-красивата жена в града и се бе омъжила за великия Марко Чирини, вече покойник. Е, съществуваха и по-лоши прякори, обаче Маргарет не одобряваше сравнението и не пропускаше всяка възможност да изрази недоволството си. Беше дребничка, русокоса и крехка. В сравнение с нея Джоузи приличаше на тъмнокоса безформена маса. „Сестри ли? — подхвърляше Маргарет. — С нея изобщо не си приличаме!“

Лицето на Джоузи помръкна.

— Цяло чудо е, че не те е видяла — въздъхна. — Рано или късно ще те открият.

— Няма да е за дълго.

— Какво означава „не за дълго“?

— Ами… колкото се наложи. Няколко дни? Няколко седмици?

— Чувала съм, че дрешниците в „Холидей Ин“ са обширни. Препоръчвам ти ги.

— Обаче не са заредени с автомати за сладкиши — подхвърли натрапницата и Джоузи разбра, че Дела Лий — упорита грубиянка с размазан грим — ще остане в дрешника, докато реши да си тръгне. — Няма ли да възразиш?