Читать «Вкусът на мечтите» онлайн - страница 130

Неочаквано в коридора проехтяха тежки стъпки.

— Джоузи? — извика Адам. — Къде си? — След миг застана на отворената врата на спалнята. Изглеждаше разтревожен, напрегнат.

Зърна я и тръгна към нея.

— Джоузи, какво е станало? — Той коленичи на пода, сложи на коленете й топлите си длани. — Защо избяга? Защо плачеш? Кажи ми!

Тя вдигна глава:

— Жената, за която съобщиха по телевизията… Онази удавница. Познавах я.

— Скъпото ми момиче. — Той я прегърна. — Много съжалявам.

— Адам?

— Да?

— Тя беше моя сестра.

Четиринайсета глава

Сега и по-късно

„Скъпа Джоузи,

Много харесах картичката, която ми изпратихте от Швеция. Моля те само за едно — престани да ме каниш да пътувам с вас. Сто пъти ти казах, че няма да ви «светя» през медения ви месец, глупаче такова!

Тук всичко е наред. Вече може да не се преструваш, че следващия месец ще пристигнете в Балд Слоуп, за да си починете от светските развлечения. Намерих пръстена. Не знам как му е хрумнало на Джейк да го скрие зад моите книги в библиотеката и да вярва, че няма да го открия. Щом влязох в стаята, веднага разбрах зад коя книга го е оставил. О, Джоузи, прекрасен е! Разплаках се, докато го гледах. После чух, че Джейк отваря входната врата, върнах пръстена зад книгите, изтичах в кухнята и започнах да режа лук, за да оправдая сълзите си. В крайна сметка приготвих цяла тава суфле с лук, което не можем да изядем вече трети ден. Казвала ли съм ти, че мразя суфле с лук?

Вчера видях майка ти. Каква е тази история с таксиметровия шофьор? Струва ми се, че напоследък двамата са неразделни. Вчера тя седеше на задната седалка на таксито, което беше спряло на червен светофар. Направи ми впечатление, че непрестанно говореше. Да се чудиш как не спря поне веднъж да си поеме дъх. А шофьорът се усмихваше и кимаше, но нито веднъж не продума. Гледаше я в огледалцето за обратно виждане. Толкова се беше заплеснал по нея, че не забеляза, когато светофарът светна зелено.

Миналата седмица изпълних молбата ти и оставих цветя на гроба на Дела Лий Бейкър. Оттогава мина повече от година, а хората още говорят за нея. Някой ден ще те принудя да ми кажеш защо плати погребението й.

Онази нощ сънувах нещо идиотско. Сънувах, че с теб и Дела Лий вървим по някаква оживена улица, само че тя беше павирана със злато като в «Магьосникът от Оз». Бяхме се хванали под ръка и се заливахме от смях. Хората ни зяпаха, сякаш бяхме филмови звезди. Отивахме на някакво прекрасно място, но не знаех точно къде. Защо сънувам мъртва жена, която дори не познавах? Не е ли страшничко?

Май ще приключвам.

Не, не още.

Много мислих как да постъпя… и реших да споделя с теб нещо, което никой друг не знае.

Божичко, ръцете ми треперят!

Виж, вече знаеш, че имам много книги. Тайната е, че те идват при мен. Ей така, внезапно. Не съм купувала книга, откакто бях на дванайсет. Винаги става едно и също — влизам в някоя стая и там ме чака книга, която настоява да я прочета. Да не говорим, че моите «приятелки» ме преследват. Случва се да оставя някоя у дома, а тя се появява в работата ми, в колата, на масата в ресторанта. Откакто започна тази история, живея в страх, че хората ще узнаят за книгите и ще ме помислят за луда. Обаче нещо ми подсказва, че ти ще ме разбереш.

Минава полунощ, прекалих с виното, Джейк заспа. Ще ти изпратя този имейл, макар да знам, че после ще съжалявам. Запомни — ако ме обадиш на мъжете с бели престилки, ще се лишиш от удоволствието да ми бъдеш шаферка.“

С обич: К.