Читать «Фалшификаторът от черния кос» онлайн - страница 9

— Добре — каза тя великодушно. — Няма да лиша човечеството от такъв детектив. Ще ти сваря ориз. С вода става много хубав. И е много полезно, има витамини.

И ядохме сварен ориз без сол и беше много вкусно, и тя си легна до мен, и аз дълго не можах да заспя, мислейки си за Мирски, за доларите и за тайнствената вила край високия бряг, сетне летях с черен ролс-ройс по тъмното шосе, влачех раненото си рамо по плажа и целувах смеещите се устни на кралица Елина.

Трябва да съм заспал с усмивка.

4. Експерти

Ели още лежеше завита презглава с чаршафа, когато тихо се измъкнах от стаята и изтичах по стълбите надолу.

Бях гладен до припадане, но нямах никакво желание да правя опашки в закусвалните и направо се упътих към Централния.

В затворите отивах рядко: не обичах студените им масивни стени, нито глухите коридори, в които кънтяха налъми, нито дори стенвестниците, в които затворниците си правеха срамежлива самокритика за извършените от тях престъпления. Неизменно ме потискаха сервилните лица на арестантите, които се явяваха в следствения кабинет, готови да признаят и онова, което не знаеха, стига да скрият истината. И ако Мирски не беше загатнал за затвора, аз едва ли щях да се сетя да посетя тримата фалшификатори, които четири години вече кротко си лежаха тук и фабрикуваха с ловките си пръсти вместо двайсетолевки кутийки за пудра.

Показах им доларите. Тримата веднага се оживиха и забравили моето присъствие, с професионален интерес заразглеждаха банкнотите. Лепяха ги на прозореца срещу слънцето, опипваха ги нежно с върха на пръстите си, помирисваха ги със затворени очи, като че опитваха аромата на нов парфюм, а един нисичък с яйцевидна глава дори ги лизна. После се оттеглиха в ъгъла и полугласно и дълго се съвещаваха.

— Внимавайте! — предупредих ги аз. — Подведете ли ме, ще си имаме разправии.

Яйцевидната глава сложи банкнотата на масата:

— У нас ли са правени?

— Може би — уклончиво отвърнах аз.

— Ако са правени у нас, то тогава е Лорда. Само той. А ако не е той, ще е някой нов, когото не знаем. Ама халал му вяра!

В мишите му очички се четеше нескрита завист.

— Кой е този Лорд? — попитах.

— Не го ли знаете? Вие сте май новак.

— Новак, не новак, казвайте, кой е този Лорд!

— Иван се казваше той. Иван Бонев. Голям човек беше.

— Защо „беше“?

— Ами защото не знам какво е станало с него, откакто сме тук.

— Какво работи?

— Ако е жив и здрав и не се е пенсионирал, ще си е пак цинкограф. На времето работеше в Полиграфическия комбинат.

— Как казахте, че се нарича?

— Иван Бонев, но му викахме Лорда. Заради оня Чембърлейн отпреди войната. Като него беше той, същински аристократ, баровец, а по едно време даже с чадър се разхождаше по улиците.

Извадих от джоба си корекомския списък, прелистих го: на третата страница черно на бяло беше написано: „Иван Бонев, улица «Марица» 12“.

Убеден, че тук няма да науча нищо повече, прибрах парите и си тръгнах. На прага чух, явно предизвикателно:

— Много здраве на Лорда.

— Стига да го пипнете — добави друг още по-язвително.

Тръшнах вратата зад себе си и изтичах към изхода, където надзирателят дълго въртя ключа в бравата.