Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 135

Аспен отиде да говори с главнокомандващия си, а лейди Америка бе отведена към един от банкетните салони, където щяха да я приветстват официално.

Никой не забеляза как се промъкнах в Голямата зала. Оттам можех да изляза в коридора през една странична врата и да продължа да бъда невидима.

Опитах да не се разочаровам прекалено. Поне имах дом. Баща ми беше жив. Бях вкусила любовта два пъти в живота си. Не беше потръгнало, но Мери и Ан нямаха дори толкова.

Трябваше да съм благодарна.

Но ми беше омръзнало да съм благодарна за половинчатия си живот.

Слязох до долния етаж и намерих общата стая празна. Най-сетне бях сама. Отпуснах се в едно от древните разнебитени, протрити кресла и дадох воля на сълзите си. Зарових лице в дланите си, мъчейки се едновременно да потисна и освободя емоциите си. Боже, колко болеше само! Болеше ме при спомена за устните му върху моите, за всички нежни думи, които ми бе шепнал в тъмни стаички из двореца. Бях го чувствала толкова истински, толкова възможен.

Но се бях заблуждавала. Толкова бързо се вкопчих в него след дългите години на тъга, беше просветнал в нощта на живота ми като северна звезда.

Просто не ми е било писано да го имам. Не и човек като него.

Нищо.

Беше време да се отърся от надеждата, която бях стискала с две ръце, и да прегърна бъдещето си. Щях да работя като прислужница, докато красотата ми не повехнеше и не загубех мястото си сред представителните лица на двореца. Настъпеше ли този момент, щях да започна работа в пералнята. Щях да се грижа за татко до смъртта му и да отдам живота си в служба на короната. Това ми се полагаше.

– Луси.

Изтръгнах лице от ръцете си. Аспен се беше промъкнал в стаята неусетно. Избърсах сълзите си, станах и тръгнах към крилото на прислужниците.

– Моля те, остави ме на мира. Само ще влошиш нещата.

– Опитах да поговоря с нея, но я е страх да си признае пред Максън. Не беше готова да ме изслуша. На сутринта ще ù дам да разбере, че съм продължил напред с живота си.

– Ако поне малко те е грижа за мен, не ми го причинявай. Както знаеш, вече съм преживяла достатъчно. Нямам сили да преглътна поредната лъжа.

Стигнах до средата на стаята, преди Аспен да ме хване за ръката и да ме обърне към себе си.

– Това не е лъжа, Луси.

Искаше ми се да му повярвам, да приема погледа в очите му за истина. Но как, при положение че беше крил такава тайна и не беше успял да поправи нещата при първия си опит.

– Ще те мразя винаги, задето разби сърцето ми – обещах му. – Но знаеш ли кое е още по-лошото?

Аспен поклати глава.

– Че и ще те обичам винаги. Ти спаси живота ми. Започвах да губя себе си, а ти го предотврати. Ето това е най-лошото.

Той се взираше смаяно в мен.

– Но как? Как съм спасил живота ти?

Свих рамене.

– Просто с появата си. И двамата сме загубили по един родител и сме живели в мизерия. Сблъсквали сме се с бунтовниците. Били сме принудени да пазим толкова много тайни. Но ти не си позволил на всичко това да те срине. Реших, че щом ти проявяваш такава сила, и аз го мога.