Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 132

– Сега отивам при нея. Разговорът с Крис ще е ведър, а за теб знам, че си твърде борбена, за да рухнеш. Но, честно казано, срещата с Елиз ме притеснява.

– Защо не ù занесеш нещо за пиене?

Той се засмя.

– Идеята си я бива – след това впери поглед в очите ми. – Добре ли си?

– За моя изненада… Да. Всъщност донякъде се радвам, че всичко приключи. И се радвам за… Някои други хора.

– Мисля, че те очаква приказно бъдеще.

– Кой знае. Виж какво, хайде да не проточваме нещата повече. Добре съм, наистина. А теб те чакат още важни разговори.

Той въздъхна.

– Така е – наведе се към мен и ме целуна по бузата за последен път. – Никога няма да забравя пламенния ти нрав. Нямам търпение да видя какво те очаква занапред.

С тези думи Максън се отдалечи и излезе от стаята, хвърляйки ми бегъл поглед през рамо.

Отпуснах се в дивана, едновременно разочарована и благодарна. Америка ме беше уверила, че не ми е нужен мъж, за да постигна мечтите си, и беше права. Максън ми заръча да обичам само себе поне още малко и намирах съвета му за мъдър.

Щях да си тръгна оттук по-силна и с гордо вдигната глава. Все пак бях стигнала до челната четворка на Елита. Това не беше малко. А и още бях млада, красива, амбициозна. Бъдещето ми криеше много изненади.

Понадигнах се и огледах стаята. В бързината си Елиз бе забравила златните обувки на пода. Пресегнах се и ги обух.

Станаха ми идеално. Каквото и да твърдеше тя, си спомнях как отварям кутията, в която бяха, и името отгоре определено беше моето. Станах и ги разходих до стаята си.

Това бяха най-подходящите обувки за първите ми стъпки в един нов живот – живот, който щеше да започне с годежа на Америка и Максън и моето сбогуване с двореца.

За първи път не ме интересуваше дали изглеждам красива, или не. Защото се чувствах такава.

ПРИСЛУЖНИЦАТА

– Защо не ми каза? – прошепнах на Аспен, а бученето на самолета почти заглуши думите ми. Най-внезапно беше станал също толкова недостижим, колкото и преди. Можех да изредя възрастта и определящите качества на всичките му братя и сестри, да разкажа историята за това как се е сдобил с дългия белег на ръката си и да обясня подробно колко много страдаше по баща си. Но сега, когато знаех истината, всичко това ми изглеждаше фалшиво. Независимо от трите седмици на дълги разговори и потайни целувки, имах чувството, че изобщо не го бях опознала.

Пръстите ми се заиграха с едното крайче на униформата ми. След красивите рокли, които бях носила в дома на Сингър – дори старите дрехи на госпожицата, – сега се чувствах направо скована. Вечно изгладена, вечно колосана, лишена от игри и танци, дори прегръдки. Просто поредната клетка.

– Опасявах се да не те поставя в неловка ситуация – усещах, че има още за казване. Обикновено действаше толкова самоуверено. Именно това беше едно от нещата в него, които ме привличаха, както и една от най-отявлените ни разлики. В повечето отношения си приличахме доста. Бяхме всеотдайни до крайност – от онези хора, които околните често подценяват, защото отделят повече време на размисли, които държат някои части от себе си скрити дълбоко в душите си. Но той беше решителен. Емоционален. Дързък. Искаше ми се да бъда смела като него.